Владо Димитров Черноземски

Величко Димитров Керин, известен още с имената Владо Димитров Черноземски,Владо Георгиев Черноземски и псевдонима Владо Шофьора.Роден на 19 октомври 1897 година в село Каменница, днешен Велинград. Син на Димитър Керин и Риса Балтаджиева.
Получава основното си образование в родното си село. Майка му почива,когато той е бил на 14 години и малкият Величко се превръща в един от издръжниците на неговото семейство. Той служи в инжeнерните части през Първата Световна война.Уволнява се през 1919 и през следващата година се жени.След войната се прехранва с часовникарство и става шофьор на камион, оттогава е познат също като Владо Шофьора.

Членуването на Черноземски във ВМРО започва през 1922 година, като първоначално се включва в четата на Иван Янев.Като четник действа в Щипченско,Кочанско,Радовишко и др. Участва в десетки сражения срещу редовна сръбска войска и жандармерия.По време на пребиваването му в четата се отличава с хладнокръвие,увереност,смелост и изключителни бойни умения,които бързо допринасят за изграждането на авторитета на българския герой.

През 1924 година е призован от Тодор Александров в София да изпълнява специални задачи лично дадени му от ЦК.Веднага през същата година му е възложено убийството на един от проводниците на социалистическите идеи във ВМРО Димо Хаджидимов.Черноземски е заловен, но мистериозно изчезва от ареста. След неколкократни отлагания на делото на 17 септември 1928 съдът го обявява за беглец и го осъжда на смърт чрез обесване. Непоколебимият и крайно отдаден на идеала за национално обединение и независимост македонски революционер доказва за пореден път своята готовност на саможертва,като през 1927 година изявява желание пред ЦК на ВМРО да се самовзриви в заседателната зала на Обществото на народите в Женева, с цел да се привлече вниманието на целия свят върху нерешения македонски въпрос и да се изобличи асимилационната политика и терора срещу македонските българи,упражнявани от Сърбия и Гърция.

През 1928 ВМРО и хърватските борци за свобода от Усташи обединяват усилията си срещу белградската тирания.
През 1930 Черноземски убива друг функционер на ВМРО - Наум Томалевски по поръчка на Иван Михайлов,с когото се сближава много.След съответния атентат македонският деец е осъден на доживотен и строг затвор като излежава 1 година в затвора.През 1932 е амнистиран с закона от 5 януари 1932 и е освободен 1 седмица по-късно.

Черноземски в униформа на Усташите

Същата година Величко Керин е изпратен от Иван Михайлов в Унгария при лидера на  хърватското освободително движение д-р Анте Павелич като инструктор на млади революционери. 

Усташите планирали от много време най-голямата си акция,която била убийството на краля на Югославия Александър I. Владо Черноземски бил предназначен да води бойната група.Виждайки колебливостта и психическата неподготвеност на хърватските дейци, той решил да поеме инициативата в собствени ръце и решава да направи саможертвата.
Датата била 9 октомври 1934,часът бил 16:20,мястото било Марсилия,Франция.Югославският крал Алескандър бил в кола на задната седалка до френския министър на външните работи Луи Барту.Гюрукът бил свален за да могат всички да видят краля. Черноземски изчаква подходящия момент и се хвърля върху колата като застрелва краля и министъра.Югославският владетел губи съзнание още в колата,пренасят го в префектура където умира няколко минути по-късно. Барту също умира часове по-късно след неуспешно направената му операция. Атентаторът умира в 20:00 часа същия ден в болница от нанесените върху него рани със сабя от стражата.Ето какво пишат известни европейски и американски писатели и журналисти по повод атентата:Луис Адамик-„Ню Йорк пост“ Америка.

"За да се отговори напълно за причините, които предизвикаха убийството на крал Александър, трябва да се напише цяла книга. Аз посетих всеки кът от кралството на Александър и в продължение на десет месеца бях под влиянието на две вълнения. Едното беше радостта ми пред неизразимо прекрасните области на Словения, Хърватско, Сърбия, Далмация, Босна, Херцеговина, Черна гора и Македония, всички от тях населени от забележително гостоприемни и щедри хора.
Другото вълнение беше онова на мъка пред ужасната политическа агония и страшните икономически и социални условия, които са съдбата на този прекрасен народ.
Срещнах жени и мъже, които са били мъчени в кралските затвори в Белград, Загреб Нови Сад, Скопие, Любляна и Сараево. Срещнах хървати, чиито мишници бяха обгорени от нажежени въглища в кралските стаи за мъчение. В маларичните села на Македония аз наброих много политически изгнаници, които умираха бавно, осъдени от кралските съдилища...
Нямаше свобода на печата и събранията. Книгите се конфискуваха. Писатели и журналисти, които дръзваха да пишат истината относно режима в Белград биваха затваряни в затворите на маларичните села на Македония.
Сега, деветнадесет месеца, след като се видях с крал Александър, той е убит от куршум. И когато пиша това, аз не знам кой е убиецът; обаче аз вярвам, че при всяка възможност той счита себе си за патриот и неговият акт е акт на патриотизъм. В него беше агонията на неговите сънародници от Югославия, която той не можеше да понася повече и която го накара да убие крал Александър, като обвинява него, и твърде право – за повечето от злините, които нанесе не само в Хърватско, но и в другите части на държавата. Енергията на пръста му, който дръпна спусъка на револвера, когато той стреляше, беше позволена от тази агония."

Людвиг Нодо-“Пти Марсейе" Франця:

"Колкото до Македония - пише Нодо, която допреди Балканската война от 1912 г. беше още под турско иго, именно там авторът на тия редове изкара първата си военна служ6а през 1901 и 1902 г. По него време почти изключително българите организираха въстанието срещу турците в Македония, докато сръбските искания бяха насочени към Австрия.
Трябва да заявя, че до 1912 г. аз бях свикнал напълно искрено да смятам, че Македония е българска земя. Но вследствие редица събития, които са много сложни, за да бъдат споменати тук, Букурещкият договор, потвърден и отчетен в последствие и от Версайския такъв, даде Македония на сърбите. Македонците, които се смятаха за българи, бяха изумени от това, че бяха ненадейно преименувани на сърби. От тая дълбока промяна последва цяла серия македонски въстания, насочени против сърбите."

Черноземски постига своя идеал,умира така, както е пожелал в стихотворението си "Копнеж на революционера".Поклон пред твоята саможертва,ти наистина успя да сразиш мощта на тиранина.

КОПНЕЖ НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА

С едно желание душата си обжарвам,

с едно стремление по пътя към върхът;

с едно копнение – ръждивите окови

с един замах да ти разбия

там, где духа си калих.

Че любя волността на буря – в гърмежа,

като молния проблясва във нощта;

че любя аз сломените крила в стремежа,

крила сломени в красота.

Живот, о дай ми ти на молния крилата,

и порива свещен на ястреб устремен,

да срещна аз в набег врагът-тиранин,

да смажа неговата мощ.

Македония, 17.I.1924 г.

В. Димитров (Шофьора)

Прочети цялата статия

Тодор Александров - Кратка Биография

Тодор Александров е роден на 4 март 1881 г. в Ново село, близо до град Щип, в семейството на Александър Попорушев и Мария Александрова. Учи в Щип и Радовиш, а след това завършва българското педагогическо училище в Скопие, където на 16-годишна възраст се включва във ВМОРО, посветен от директора на училището Христо Матов (член на ЦК НА ВМОРО, както и на задграничното представителство на организацията).

Като млад член на ВМОРО, той се занимава с организирането на населението от тези райони и изграждането на канали за пренасяне на оръжие от свободна България към вътрешността на Македония. Негово прикритие е професията на учител в различни градове като Виница и Кочани. Тази негова дейност е прекъсната след като през 1903 г. е задържан от турските власти и осъден на 5 години затвор. За щастие той е освободен само след 13 месеца, след като му е издействана амнистия от българското правителство.

През 1904 г. при една битка между чета на ВМОРО и турски войски, след поражение на македонските четници, злощастно в ръцете на турските власти попада писмо, което разкрива революционната дейност на Тодор Александров. Предупреден навреме, той се укрива и в последствие се присъединява като секретар в четата на Михаил Развигоров(виден деец на ВМОРО, баща на Страхил Развигоров)- именно в този момент свършва легалният живот на Александров, който от тогава до края на дните си ще живее извън закона.

След 1906 г. Александров се издига като един от ръководителите на Скопския революционен окръг. Съвременниците в спомените си го описват като прагматичен и способен организатор, стоящ далеч от излишните теоретични спорове, които водят до братоубийствени борби в разцепената ВМОРО. Тодор Александров е останал в историята и с твърдостта си по отношение на външните врагове на българското население в Македония – турските власти и опитите на Сърбия да подготви почвата за завладяване на Македония. 

През 1907 г. след убийството на видните дейци на ВМОРО Борис Сарафов и Иван Гарванов, Христо Матев повиква Тодор Александров и го назначава за касиер на задграничното представителство, а по-късно същата година той става окръжен войвода от третия конгрес на Скопския революционен окръг. Тодор Александров, поради качествата и отдадеността си, бързо се изкачва в йерархията на ВМОРО, като в началото на 1911 г. е избран за член на ЦК на ВМОРО заедно с Христо Чернопеев и Петър Чаулев( представители на „левицата” във организацията). През 1911-12 г. по инициатива на Тодор Александров са извършени редица атентати срещу влакове и трамваи в Солун. Те послужили като едни от поводите за обявяване на Балканската война.

По време на войната ВМОРО активно подкрепя Българската армия, както и нейните съюзници Сърбия, Гърция и Черна Гора в съвместната им борба срещу Османската империя. Лично Тодор Александров заедно с четата си освобождава гр. Кукуш (който след Междусъюзническата война бива окупиран от Гърция) и след това го предава на настъпващите български военни части. С влошаването на отношенията между балканските съюзници през 1913г. се засилва сръбският и гръцки терор в Македония, което кара ръководството на ВМОРО да организира изпращането на чети там. Същата година по време на Междусъюзническата война тези четници са отговорни за избухването на Охридско-Дебърското въстание (потушено след четиридневни сражения с редовна сръбска войска).

По време на Първата световна война ВМОРО изцяло се влива в състава на Българската армия, а самият Тодор Александров е мобилизиран в Щаба на армията. Той полага големи усилия за организирането на администрацията в освободените земи. Значителна заслуга има и за формирането на 11-та македонска дивизия. След края на Първата световна война през 1919 г. Тодор Александров възстановява организацията с име ВМРО заедно с ген. Александър Протогеров, Петър Чаулев и Константин Ципушев (впоследствие лежал 19 г. в сръбски затвор). В изключително сложната обстановка на вътрешни борби и отчаяние, Тодор Александров успява да възстанови структурите на организацията и се издига като неин ръководител с голям авторитет сред бежанците в България и населението във Вардарска Македония. От тук нататък целта на организацията е обединението на отделните части на Македония в една автономна и независима единица като единствен начин за запазване на българщината в нея. 

Усилията на правителството на Александър Стамболийски да изведе България от международната изолация и да я предпази от враждебните ѝ съседи намират израз в отказ от защита на правата на българското население, останало в пределите на създаденото през 1918 г. Кралство на сърби, хървати и словенци. Това се приема като предателство от ВМРО и води до политически и дори въоръжен конфликт с българските власти. Тодор Александров налага активното участие на организацията в политическия живот на България - през 1923 г. ВМРО подкрепя Деветоюнския преврат. Александров симпатизира на правителството на Демократическия сговор на Александър Цанков, смятайки, че то ще работи за решаването на македонския въпрос, но това не става.

В борбата си срещу сръбската и гръцката власт в Македония Тодор Александров използва най-различни политически и военни средства, търси различни съюзници. През 1924 г. той е предаден от някои от ръководителите на ВМРО. По това време вербувани от съветски представители са Петър Чаулев и Димитър Влахов, а по късно и ген. Протогеров (Влахов е един от главните идеолози на насаждания от комунистите преди, а и сега "македонизъм"). Протогеров и Чаулев фалшифицират подписа на Тодор Александров във Виена върху т.нар. "Майски манифест", с който ВМРО се съгласява да действа съвместно с комунистическите партии на Балканите. Александров обявява, че не е подписвал този документ. В такава враждебна обстановка на 31 август 1924 г. в местността “Лопово”, над с. Сугарево в Пирин планина той е убит на път за конгреса на Серския революционен окръг. Заедно с него пътува и другият член на ЦК ген. Александър Протогеров, но по него никой не открива стрелба. Той остава жив, но върху него започва да тежи подозрението, че това не е случайно. Преките извършители на убийството на Тодор Александров - Пандо Зафиров, Щерю Влахов и Данчо Вретенаров - са убити, а няколко дни след това същото се случва и с подстрекателите Алеко Василев и Георги Атанасов. Следите на идейните убийци на Тодор Александров водят към представителите на „левицата” във ВМРО и по-точно към Чаушев и Протогеров (ликвидиран  малко по-късно на 7 юли 1928 г. в центъра на София по нареждане на другия член на ЦК Иван Михайлов).

Много добро описание на Тодор Александров прави френският журналист Пол Ерио от парижкия вестник "Журнал": 

"Аз очаквах да намеря един страшен кондотиер, фанатичен и екзалтиран. Но съвсем друг човек стоеше пред мен. Слаб, доста висок, бледо лице, правилен профил, завършващ с една изрядно прошарена брада, живи очи, понякога замислени, но винаги нежни. Тодор Александров, който е на 42 години, говори спокойно, сладко, почти без жестове по най-важните за неговото отечество въпроси и за себе си. Неговото спокойствие и хладнокръвие удивляват."

Вместо заключение на този биографичен очерк, прилагам един цитат на Страхил Развигоров (виден деец на ВМРО, син на Михаил Развигоров), който, според мен, добре описва величието на личността на Тодор Александров и ми направи особено голямо впечатление: 

„...бил съм ръководен деец на ВМРО, избиран съм за член на нейния централен комитет, но ако се смята, че борбата ми в защита на македонските българи е престъпление, какво да кажем за делото на Тодор Александров и неговите велики предходници Даме Груев и Гоце Делчев.”

Песен за Тодор Александров

Ранен ми лежи Тодор Александров,

и казва сетна воля заветна.(2)

Нека да слушат сите комити

и помнят тези думи во веки.(2)

Кой ке ти носи тенката пушка,

де гиди ранен Тодор войвода.(2)

Нека я носи Ванчо Михайлов

да стреля сите врази български.(2)

Кой ке ти носи острата сабя

де гиди ранен Тодор войвода.(2)

Нека я носи Ванчо Михайлов

да сече сите врази български.(2)

Кой ке го води ВМРО-то наше

де гиди ранен Тодор войвода.(2)

Нека го води Ванчо Михайлов

на бой за правдините български.(2)

Прочети цялата статия

Капитан Списаревски

Започваме същинската част от страницата с една личност, живяла почти в наши дни, за да покажем, че не е било толкова далеч времето, когато понятия като родолюбие, отечество и дълг не са звучали като остарели клишета, а са били върховни ценности в човешкия живот.

Става дума за капитан Димитър Списаревски. В последните години доста се изписа за Спаича, както са го наричали другарите му, и все пак той не е достатъчно познат на широката общественост и сякаш подвигът му остава недооценен (може би умишлено...). В годините на комунизма темата "Списаревски" и изобщо споменаването на офицерството отпреди 1944 г., лоялно на на Негово Величество цар Борис III, е била табу.

За да добие читателят по-ясна представа за Списаревски, може би трябва да обърнем внимание на неговите корени. Капитанът е потомък на стар възрожденски род и далечен сродник на Неофит Бозвели. Мъжете от рода се отличавали с възторжен патриотизъм и буен нрав. Чичото на летеца - също Димитър Списаревски - е герой от Балканските войни и е съсечен от сърбите по време на мирни преговори, защото е отказал да остане безучастен към обидите, които те са нанасяли на отечеството. Младият Димитър е роден на 19 юли 1916 г. в Добрич, който след Междусъюзническата война е окупиран от румънците. Бащата на Списаревски (офицер от запаса) изпитва силна ненавист спрямо нашествениците и умишлено ги дразни и подчертава българските си корени, поради което в края на 1919 г. семейството е изгонено от Добрич и се премества в пределите на тогавашна България. 

След време семейство Списаревски се мести в София, където Димитър постъпва във Военното на Негово Величество училище (за кратко е изключен). Той е един от първите във випуска, които изявяват желание да се обучават за летци. Невъздържаното му поведение и буен нрав често му създавали проблеми по време обучението, но пък и затова бил обичан и уважаван от другарите се. През 1938 г. Списаревски завършва немската изтребителна школа във Вернойхен. И там пребиваването му не минава без скандали. На една вечеря пиян германец започва да осмива българска войнска чест. Списаревски, сякаш по примера на чичо си, без да му мисли много, кипва и ступва германеца заедно с още петима други немски пилоти. Назрява грандиозен скандал, който е потушен от началника на школата. Немският командир е изключително впечатлен от честолюбието на Спаича и го хвали пред останалите школници,а немският пилот е позорно пратен на фронта. 

Справедливата и непримирима натура на Спаича прави впечатление и на другарите му. Това личи от думите на Фелдфебел-авиомеханик Иван Петров: 

"Имаше един фелдфебел на рота-Гатев,който биеше войниците най-редовно.Веднъж беше подхванал едно момче с летвата...Списаревски го видя,затича се повече от 30 метра,изтръгна със сила летвата от слисания фелдфебел и му я строши в гърба,като му каза:Това момче е дошло тук да служи на България,а ти го биеш.Кой ти дава това право? Ето такъв беше Спаича и войниците го обичаха много."

Списаревски (третият от ляво на дясно) с други български летци
(снимка- http://www.lostbulgaria.com/ )

При друг случай Списаревски набива българин, служещ в италианския военноморски флот, който забравил корените си, се държал надменно и предизвикателно. В офицерския клуб в Плевен пък група чуждопоклонници държала да се изпълняват само немски военни песни и не позволявала на музикантите да свирят свещените български маршове, за което псевдогерманците били подобаващо наказани от пилота. Той се сбил дори с полицейски началник, уронващ престижа на негов колега летец. По време на службата му в Скопие защитава местен турчин от гаврите на немските войници (би било хубаво някои днешни "националисти" да се позамислят над тази постъпка).

Друг интересен момент от живота му се разиграва в Пловдив. За нестандартната постъпка на Спаича разказва О.З. полковник Петър К. Петров :

"Спомням си, веднъж бяхме дежурна двойка с Никола Бонев, когато видяхме, че от гарата идва запъхтян Спаича. Изкарайте още един “Доган”, вика, ще летим. Излетяхме тримата и той ни отведе над Пловдив, където започна циркуси, фигури, атаки, слизаше ниско между тепетата… А ние плътно след него. Долу се събра народ да ни гледа…

Летим и не знаем какво става, защо нашият командир прави тази въздушна демонстрация над града? Чак като кацнахме, Спаича се засмя радостно и разкри тайната: “Днес, бако, се освободи моят роден край! Добрич отново е български! Днес аз черпя!” И ни отведе в селската кръчмичка, която се казваше “Летец”… На другия ден го извика при себе си командирът на орляка полковник Сапунов и го наказа – един месец отстраняване от длъжност, като му възложи твърде досадна работа – да извърши проверка на войнишкото оръжие. Един месец Спаича ходи като черен облак насам-натам с папка под мишница, а колчем ни срещнеше, викаше: “И вие си начесахте крастата оня ден, а сега аз няма да летя цял месец!” Нали ни беше командир, всичко се бе струпало върху него"

Според много от другарите на Списаревски, той е имал ясна представа за тактиката, която щял да използва в първия си и последен въздушен бой. Като всеки пилот той държал да е в крак с последните нововъведения във военното дело и често споделял идеите си с останалите летци. През 1942 г. и 1943 г. в печата зачестяват известия за използване на така наречения "въздушен таран", към който пилотът прибягва при липса на муниции и гориво. В статиите става въпрос за съветски и японски летци, защитаващи родното небе с този отчаян метод. Скоро Списаревски започнал да разговаря по темата с колегите си. 

Фелдфебел Иван Петров:

"Това се случи на летище Граф Игнатиево, където по едно ято „Врани”, „Чайки” и „Догани” бяхме охрана на град Пловдив. От „вранаджията” фелдфебел-школник Кирил Манов от Кюстендилско научих, че предната вечер в казиното задали въпрос на Списаревски: какво ще прави, ако във въздушен бой свърши мунициите. Тогава той им казал: „Ще го яхна отгоре, но няма да му позволя да тормози нашата земя!

Няколко дни след това Списаревски не приказваше с никой, а се разхождаше по плаца с ръка на кръста. Имаше един фелдфебел-школник, Янко Дишлиев от Чирпан, с който двамата често се майтапеха помежду си. Та Янко му вика: „Господин поручик, какво ходиш из плаца като мокра кокошка? С никого не говориш, нещо май те мъчи?” А Списаревски му отговорил: Янко, я събери момчетата от цялото ято, та да ги питам нещо!” След като се събрахме, Списаревски ни рече: „Господа, вярно е, че от няколко дни не ми се приказва, защото ме вълнува един много сериозен въпрос, който искам да задам и на вас – и след малка пауза той продължи. – Янко, водиш въздушен бой. Неприятелят напира. Иска да бомбардира. Кого? Майка ти, баща ти – и като показва околовръст с пръста си, – българския народ. Това е народът, който те храни и облича, обучава те, за да го пазиш. Защото ти си изтребач (той не казваше изтребител). Поглеждаш бензиномера, бако (тъй се обръщаше към приятелите си), нямаш „Тунджа” (авиобензин). Нямаш вече и джепане (муниции). В този момент чувстваш, че от теб тече кръв, ударен си. Пръстите ти тръпнат, вкочаняват се вече… Какво ще правиш?”

Имаше едно момче от Русе, Сашо Обретенов, който веднага се обади: „Господин поручик, ако съм аз, ще се спусна отвесно надолу, за да кацна някъде.” „Сашо, мишена ли ще ставаш, бе?” – упрекна го веднага Спаича. И всеки от летците се зачуди какво да му отговори. След като видя, че не знаем какво да му каже, той махна с лявата ръка от горе на долу и рече: „Не ви е срам! И това ми било българи! Янко, а бе ще се блъснеш и ще свалиш на земята поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тази свещена земя и да я поръси с бомби!” И показа с ръце, по летешки, как ще стане това."

И ето че скоро съдбата дава възможност на Списаревски да изпълни заканата си. На 20 декември 1943 г. формация бомбардировачи Б-24 "Либерейтър" се насочва към София, за да засипе столицата със смъртоносния си товар(преди време при едно посещение на авиационния музей край Пловдив, уредникът ми обясни, че англо-американските сили използват около 200-300 машини при всяка отделна атака, а през цялата война нашите ВВС разполагат с около 80 изтребителя). Трябва да отбележим още, че ВВС на двете "най-демократични" общества в света (САЩ и Великобритания) не просто бомбардират мирно население, но стигат дотам, че разпръскват така наречените "играчки-бомби" (дядо ми е разказвал за предупрежденията на правителството за различни предмети - играчки, писалки, часовници и т.н., които се взривявали в ръцете на децата). 

Сега вече читателят може наистина да разбере справедливия гняв на нашите летци. 

Самият бой на 20 декември не започва добре за Списаревски - машината, с която е трябвало да излети, се поврежда и той е принуден да използва резервен самолет. Щом се издига във въздуха, той сваля един противник и се насочва към група бомбардировачи, обстрелвайки ги интензивно, след което с пълна скорост се разбива в машината водач... 

Може би за да оценим неговия подвиг е добре да прочетем и мнението на противниците му американци (американските летци през ВСВ се бият срещу най-елитните части на Луфтвафe и срещу фанатизираните японски пилоти, тоест преживявали са наистина ужасяващи моменти). 

ЛЕЙТЕНАНТ ДЖОН МАКЛЕНДЪН:

"Само шест минути преди да падна с моя изтребител, със собствените си очи видях нещо нечувано и страхотно. Не знам дали американските летци са преживявали нещо подобно в Европа. Със същите очи, с които ви гледам, наблюдавах как вихрено летящ български изтребител се отдели от вече сгромолясващата се към земята наша “летяща крепост” и се хвърли с всички сили върху друга и се стовари върху нея. Той откъсна опашката й и „крепостта” се разчупи като голям дъб, поразен от гръм в планината. А там бе един от нашите най-добри екипажи. Наистина, страшна смърт даже и за най-смелия пилот."

ЛЕЙТЕНАНТ ЕДУАРД ТИНКЕР:

"Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията."

ПОДОФИЦЕР РОБЪРТ РЕНЪР:

"Беше истински ад. Всички изтръпнахме, когато още в третата минута от боя съзряхме да пада една наша “летяща крепост”. Само минута след това нашият бомбардировач се разтърси от страхотен удар, моторите пламнаха и аз не зная какво е станало по-нататък с мен. Почувствах, че нещо ме удари в слепоочието и изгубих съзнание. Вероятно съм падал във въздуха с бордовата картечница. Парашутът ми се е отворил сам, изтеглил ме е от картечницата и така съм паднал на земята… Ударът на вашите изтребители беше много лют… Никога няма да забравя тази наша драма!"

Най-тъжното не е загубата на този отличен летец, а това, което се случва с неговата личност след 9 септември. Комунистите го набеждават за фашист - забележете, набеждават за фашист човек, който не един път е влизал в спорове и дори се е бил с немски офицери, човек, който сам е твърдял, че немците са му неприятни заради надменното им държание... 

След промените от 1989 г. с помощта на неговите другари името на поручик Списаревски, който посмъртно е произведен в капитан, е извадено от забвението. 

Като епилог бих искал да изразя собственото си мнение. Трудно ми е да изкажа уважението, възхищението и благодарността си към капитана и изобщо към всички други, не по-малко заслужили български летци, защитавали нашето небе през ВСВ. За мен тази част от нашата история е по-специална и по-лична - както вече споменах, моите баби и дядовци са преживели бомбардировките. Те ми разказваха за ужаса от бомбоубежищата, за това как бомбите и залповете от въздушните битки са озарявали небето, раздирано от шумовете на моторите...Ето защо, скъпи читатели, замислете се, че Списаревски и другите летци не са защитавали непознати хора, а може би те са спасили живота на вашите роднини... 

Вечна слава на българските орли, които в продължения на десетилетия бяха хулени само за това, че защитаваха народа си! Дължим им нашата благодарност... 

Прочети цялата статия

Блогът

Това е блогът на група български ученици. Идеята за него не се роди спонтанно, както обикновено става с други блог страници, а след дълги дискусии относно политическата обстановка в България, историческата съдба на народа ни и изобщо родолюбието като морална категория. Като автори на този блог ние никога няма да насаждаме етническа или верска омраза, а ще се стремим да възпламеняваме родолюбието у всеки един българин. За целта ще търсим и публикуваме информация и собствени мнения за национални герои и подвизи, които да вдъхновяват сегашните поколения за всеотдайна обич към МАЙКА БЪЛГАРИЯ!
Също така ние никога няма да оставаме мълчаливи относно съдбата на родината и народа ни!

ДА ЖИВЕЕ ЕДИННА И НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРИЯ!

Прочети цялата статия