Апостолът На Свободата

Следващите редове са посветени на една от най-значимите личности на българския, а и на балканския XIX в. Става дума  за революционния гений, на когото съдбата съвсем неслучайно, според мен, е дала името ЛЕВСКИ. Явно, за да ни покаже, че неговите завети са непреходни ценности, които редом със символа, изобразен на българския герб, придават смисъл на националното ни битие и държавност! 

Васил Иванов Кунчев се ражда на 6 юли (18 юли нов стил) 1837 г. в Карлово. През 1845 г. започва образованието си в килийното училище в родния град. Година по-късно вече учи в местното взаимно училище. Едва на 14 години Васил остава без баща. Вуйчо му архимандрит Василий Караиванов започва да се грижи за него и младият Васил става негов послушник. В периода 1852-1854 г. живее в местния светогорски метох и учи църковно пеене. След като вуйчо му се премества в Стара Загора, Левски го последва и завършва II клас на Старозагорското класно училище. Поради отличния успех на младежа архимандритът му обещава, че един ден ще го изпрати на учение в Русия. Това така и не се случва. През 1856-1857 г. той учи в свещеническото училище на даскал Атанас Иванов в Стара Загора, а на следващата година приема монашески сан "дякон" с име Игнатий, главно защото се надява, че така ще получи обещаното обучение в Русия. През 1858 г. е ръкоположен за йеродякон и става църковен певец в църквата "Света Богородица" в Карлово.

Какво е накарало този човек с вероятно светло бъдеще в духовническите среди да се захване с революционна дейност?  Тук е мястото да отдадем заслуженото на друг велик български революционер - Георги Сава Раковски, който по това време разгръща мощна пропагандна дейност, имаща силно влияние върху българската младеж. През 1861 г. вследствие на икономическата криза в империята и стопанската политика, потискаща българите, в революционните среди настъпва раздвижване. Под влияние на идеите на Раковски калоферецът Стоил Попов и Левски полагат едни от първите усилия да повдигнат народа за борба. Естествено българското общество по онова време е крайно неподготвено за бунт и първият революционен стремеж на Левски се оказва неуспешен. 

Вместо да се откаже от народното дело, на 3 март 1862 г. Левски напуска родния си град и се отправя към Сърбия, за да се присъедини към Първата Българска легия, организирана от Раковски. Според легендата именно в Сърбия Васил Иванов Кунчев се превръща в Левски. По време на военни упражнения той направил "левски скок" и получил своя прякор. Освен прякора си обаче някогашният дякон получава и директни контакти с българската революционна интелигенция, а и първият си боен опит, като се сражава храбро срещу турските части. След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. за кратко е в Румъния. Лятото, завръщайки се в България, е затворен в Пловдив за няколко месеца поради участието в легията. След застъпничество на видни българи е освободен. През зимата на същата 1863 г. за кратко посещава класното училище на Йоаким Груев (любознателността е основна черта в характера на Левски, но разочарованието от празните обещания на вуйчо му го отдалечава от науката и го насочва към революционните идеи). 

През 1864 г. навръх Великден дякон Игнатий завинаги скъсва с монашеството, като реже косите си и сваля расото. Този акт, извършен пред най-близките му хора, е изключително символичен. Левски радикално зачертава досегашния си живот и се отдава на въстаническа дейност - превръща се в Апостола на свободата. От 1864 г. до началото на 1867 г, в различни български селища (Войнягово, Еникьой и Конгас) се занимава с учителска дейност, като междувременно пропагандира бунтовни идеи и подготвя местни дружини, които дават отпор на турски и черкезки разбойнически банди. През пролетта на 1867 г. заминава за Румъния, където по препоръка на Раковски е избран за знаменосец на четата на Панайот Хитов.

(Левски като знаменосец на четата на Панайот Хитов)

Участва в пролетния боен поход на четата през България и вливането ѝ във Втората Българска легия през август 1867 г..

(Левски с другари от Втората Българска легия в Белград, 1867 г.)

В Белград укрепва познанствата си от Първата легия и се запознава с нови бунтовници, сред които Ангел Кънчев и Любен Каравелов. Скоро след организирането на легията, сръбското правителство започва да се държи изключително зле с участниците в нея и в крайна сметка и тя е разтурена. Поведението на сърбите променя революционния мироглед на Левски завинаги. Той осъзнава, че всяка помощ, осигурена от чуждо правителство, в никакъв случай не е безкористна. Досега той се е съгласявал с теорията на Раковски, че бунтът трябва да бъде постигнат чрез намесата на въоръжени отряди, навлизащи в България от чужбина. Опитът с четата на Панайот Хитов, нейният неуспех и първите му стъпки в народната борба още през 1861 г. подсказват на Левски, че погледът на революционерите трябва да се насочи към вътрешността на страната. Само изграждането на стабилна комитетска мрежа в рамките империята би могло да подготви народа за въстание. Тази стратегия, макар и първоначално трудно наложена от Левски, ще бъде възприета от всяка една бъдеща българска революционна организация - включително от ВМРО. 
През февруари - март 1868 г. се налага Дяконът да отложи плановете си поради тежка хирургическа операция, от която трудно се възстановява. По това време пише писмо до Панайот Хитов, в което загатва за идеите си и изрича заветни слова:

„Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече бог. . ., ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си."

Възстановил се от операцията, Левски заминава за Румъния поради преследванията, на които са подложени легионерите от сръбското правителство. През август 1868 г. отива в Букурещ, където се свързва с "Българското общество", което ще осигури и паричните средства за първата обиколка на Левски из България. Есента на същата 1868 г. съдбата сякаш на шега събира великаните на революционната мисъл - Левски и Ботев. Двамата живеят при изключително тежки условия в изоставена мелница край Букурещ и безспорно оказват влияние един на друг.

На 11 декември 1868 г. с параход от Турну Мъгуреле Левски тръгва за Цариград. От там започва първата си обиколка във вътрешността на страната, подпомогнат от споменатото "Българско общество". Левски посещава Пловдив, Перущица, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Той се свързва с доверени познати и проучва обществените настроения и готовността на народа за бунт. Обнадежден е от постигнатите начални резултати и на 24 февруари се завръща в Букурещ. На 1 май 1869 г. Апостолът предприема втората си обиколка. Този път той се снабдява със сведения за вътрешни дейци, пълномощно и прокламация. Прокламацията и пълномощното били издадени от името на Привременното правителство в Балкана - естествено такова не съществувало, но Левски правилно преценява, че по-лесно ще печели сърцата на хората, ако се представи от името на авторитетна организация. Левски създава и връзки в Румъния - например Данаил Попов, който първоначално го препоръчва на брат си в Плевен, а по-късно служи на Апостола като връзка с емигрантските среди във Влашко. Братът на Попов запознава Левски с хора, верни на освободителната борба в селища, близки до Плевен, и така започва изграждането на комитетската мрежа. Първи стъпки в изграждането ѝ се правят още в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и други селища. По време на втората обиколка Левски преосмисля преценката си за готовността на народа за скорошно въстание и заключва, че са необходими много по-задълбочени приготовления.

На 26 август 1869 г.  Левски се завръща в Букурещ. Той има ясна представа за обстановката в България и за възможностите, които разработената от него тактика предоставя. Трябва обаче да убеди и емигрантската революционната интелигенция в правотата на своите идеи. Първоначално среща пълно неразбиране сред съратниците си, които още таят надежди за чужда помощ. В края на 1869 г. Левски заедно с Каравелов участва в основаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Макар и Каравелов да възприема някои от идеите на Левски, двамата водачи се разминават в основни свои възгледи. За Каравелов участието на съседните балкански народи в бъдещата революция е задължително докато Левски смята, че това би спомогнало за бунта, но основната тежест трябва да падне върху самото българско население. Според Дякона, докато българите не са напълно готови за самостоятелно въстание, те не трябва да влизат в никакви съюзи със съседни народи и правителства (Апостолът много добре си спомня отношението на сърбите към легионерите в Белград).

Разочарован от неразбирането, което среща сред емигрантите, Левски през май 1870 г. се завръща в България и се заема с доизграждането на комитетската мрежа и създаването на ВРО (Вътрешната революционна организация). За "столица" на организацията е избран Ловеч, а комитетът там се смята и за БРЦК във вътрешността на страната. По този начин през 1870-1872 в българските революционни среди съществуват не само две основни идеологии, но и два централни комитета - Каравеловия в Букурещ и този на Левски, който действа в България. ВРО все повече заприличва на мощна революционна организация. Левски прозира, че за делото са нужни средства, които могат да бъдат осигурени чрез презираното от него чорбаджийско съсловие. Събирането на средствата според Дякона трябва да бъде доброволно, но при отказ революционният терор е допустим. Левски не прекратява напълно връзките си с Букурещкия БРЦК - той ги поддържа най-вече чрез Данаил Попов. През 1871 г. БРЦК изпраща на Левски двама помощници - Ангел Кънчев и печално известния Димитър Общи. В кореспонденцията си от този период Левски изразява своите възгледи за управлението в България след едно хипотетично Освобождение. Апостолът се изявява като републиканец и истински демократ, като дори следа от шовинизъм (ужасяваща тенденция, развиваща се по това време в Сърбия и Гърция например) не може да бъде открита в идеите му. Това личи от дописка на Левски до в. "Свобода":

Бай Каравелов,

Вие като честен и свободен български вестникар, такъв Ви показва и листът "Свобода", който издавате, [се борите] без разлика за всеки народ, който би показал, [че иска] да живее [свободно].

Ние, българите, бяхме честити чак сега да се сдобием с напълно свободен вестник, [който] дава право на всекиго да представи народното ни мнение пред света. И ние сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем напълно свободни в земята си, там гдето живее българинът - в България, Тракия [и] Македония. От каквато и народност да живеят в този наш рай, [те] ще бъдат равноправни с българина във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: "Свята и чиста република". Същото желаем и на братята сърби, черногорци, румънци и пр. да не остават след нас [и] в едно и също време да дадат гласа си. Време е с един труд да спечелим онова, което са търсили и търсят братята французи, т.е. млада Франция, млада Русия и пр. Колко скъпо и с какви загуби? Брат брата, син баща, бащата сина си да убива? Сега е време да преварим това зло. [Защо да водим] втора борба? Сега е лесно и можем с малко материал да се спасим от това гнусно и невярно тиранство, сто пъти по-назад от нас във всичко. Неговите топове, неговите игленки пушки са в нашите ръце. Само ни трябва още мъничко време да поработим [няколко] години. Но [само] тогава [след като поработим], бай Каравелов, както ви пиша в писмата с братя Марина [п. Луканов] и Иван [Драсов], с божя воля ще съсипем гнилата и страхлива държава, та да съзидаме друга многотрайна по новото зидане. Да съсипем, казвам, гнилата и беззаконна държава, но не хората, не жените и децата им. [Стига] само да се покорят на горните свети закони, [те ще са на] равно с българина.

От началото на 1872 г. ВРО поема курс за обединение с Букурещкия БРЦК. Естествено тази дейност на Левски била приветствана и от 29 април до 5 май 1872 г. се състои първото общо събрание в Букурещ. Изработени са програма и устав на организацията. Проектът за структурата на БРЦК на Левски е пренебрегнат за сметка на идеите на Каравелов. Вместо два централни комитета (в Букурещ и България) , както досега, се приема да съществува единен БРЦК с неизвестно местонахождение. Според устава всеки член на ЦК, "дето и да бъде той, може да представлява всичкия централен комитет, ако само той има в ръцете си пълномощно писмо". Такова писмо е предоставено на Левски и той получава неограничени (в рамките на организационния устав) правомощия за дейността си във вътрешността на страната.

С пълномощното писмо на 1 юли 1872 г. Левски се завръща в България и продължава дейността си по организирането на комитетите. Междувременно насочва вниманието си към доставянето на оръжие. Принудителното събиране не средства, най-вече от чорбаджии, става честа практика. След събранието в Букурещ организациите в България стават все повече и повече, а хората, които се назначават за помощници на Дякона, не му съдействат особено. Поради тази причина той решава да раздели страната на революционни окръзи. Всеки окръжен център трябва да ръководи местните революционни комитети в окръга. Революционните окръзи, учредени от Левски, са: Орханийски (Ботевградски), Търновски, Сливенски, Ловешки и други. Организирането на цялата страна на окръзи от Левски е осуетено от сътресенията, които настъпват в БРЦК през 1872 г. и 1873 г., довели и до смъртта на Апостола на свободата.

Като основен виновник за случилото се обикновено се сочи Димитър Общи. Наложен от БРЦК на Левски за негов помощник, Димитър Общи е силно недисциплиниран, самовлюбен, дребнав, словоохотлив и като цяло неподходящ за революционна дейност. Освен всичко друго той плете интриги срещу Левски, стремейки се да изземе функциите му. Апостолът дори пише до БРЦК с молба да "обуздае" сътрудника му. БРЦК излиза със становище, потвърждаващо ръководната функция на Левски, но както събитията ще докажат, тази декларация е безрезултатна. Дяконът поначало бил съгласен обирите на държавни институции да се превърнат в практика за набиране на средства, но едва когато организацията е почти напълно изградена и съответно готова да се защити от ответната реакция на имперските власти. Ето защо Левски категорично забранява на Димитър Общи да извърши планувания обир на турската поща в прохода Арабаконак. Въпреки забраната той действа на своя глава и на 22 септември 1872 г. осъществява обира. Първоначално полицията приема версията, че нападението е извършено от "уволнени войници", както докладват някои свидетели. Поради бъбривостта на част от участниците обаче властта скоро разбира истинската цел на обира и залавя организатора Димитър Общи. Той, вместо да следва неписаните конспиративни закони, решава, че трябва да представи пред света обира като политическо деяние и започва да разкрива имена и подробности около съзаклятието. Турското правителство получава неоспорими доказателства за съществуването на конспиративна бунтовна организация на територията на империята, водена от вече издирвания ВАСИЛ ЛЕВСКИ. Научавайки, че Димитър Общи издава всичко, Левски предупреждава местните организации да вземат мерки. Междувременно БРЦК излиза с неясна и неадекватна позиция по отношение на обира. Първо се предписва да се нападне затворът и да се освободят задържаните, а ден по-късно се настоява за преждевременно вдигане на въстанието. Левски също обмислял нападение над затвора, но преценява, че то може да им пагубни последствия  за организацията. Вдигането на въстание в обстановка на повишена бдителност на правителството също било немислимо. Все пак като привърженик на принципа на вишегласието Левски не отрекъл решенията на БРЦК еднолично, а заставил всеки комитет самостоятелно да отговори на нарежданията. Общото мнение съвпадало с това на Дякона - народът бил все още крайно неподготвен за въстание. Левски решава, че трябва незабавно да замине за Румъния и да разубеди БРЦК относно решението им за въстание, излагайки им народните настроения. В същото време той нарежда на вътрешните комитети все пак да се подготвят усилено за бунт. Мнозина другари съветват Левски да се прикрие докато вълненията отминат. Междувременно правителството създава мрежа от шпиони, които трябвало да открият Апостола на свободата. В такава ситуация, вероятно всеки обикновен човек би се прикрил за известно време, но ЛЕВСКИ НЕ Е ОБИКНОВЕН ЧОВЕК...За него е недопустимо да бездейства докато организацията изживява най-трудния период от съществуването си. Освен това от чисто практическа гледна точка,  било необходимо да се вземат мерки за запазване на архивите на комитетите.

С тази цел Левски заминава за Ловеч, където пристига на 25 декември 1872 г. Положението, което заварва там, е изключително тежко. Комитетът не действа адекватно, а и полицията е на крак. Къщата на председателя на комитата - поп Кръстьо - е под наблюдение и среща между него и Апостола е невъзможна. Левски тръгва с Никола Цветков на 26 декември за Търново. В самара на коня на Цветков е архивът на организацията. Вечерта остават да пренощуват в Къкринското ханче, чийто съдържател е и член на комитета - Христо Цонев Латинеца. Според общоприетата теза там Левски трябвало да се срещне с поп Кръстьо, който го предава. Според други версии предателската вина не бива да се хвърля върху свещеника. Апостолът на свободата бива заловен от заптиета, които са обкръжили ханчето. Дяконът опитва да си пробие път със стрелба, но е ранен и хванат. От Къкрина е върнат в Ловеч, оттам закаран в Търново и София, където е съден. Пред съда Левски се държи изключително твърдо и не издава никакви подробности около организацията, като поема цялата отговорност за дейността върху себе си. На 6 февруари (18 нов стил) 1873 г. Апостолът на свободата е обесен на мястото, където сега се издига неговият паметник в столицата. Смъртта му не просто предизвиква потрес и скръб сред революционните среди и в България и в Румъния, но и бележи началото на криза и сътресения, от които националното движение никога няма да се възстанови напълно.

Нашият народ наистина трябва да се гордее с факта, че Васил Левски е българин. Дяконът е еманация на най-добрите ни национални качества, а неговият революционен талант е оценен из целия свят - паметници на Апостола на свободата има дори в Аржентина и Куба. 

Заветът на Дякона е част от всяко българско сърце и всеки сам трябва да преосмисли делото на Левски. Аз лично ще го направя с приятелите си пред паметника на героя. Призовавам и вас да направите същото! Дяконът заслужава поне един смирен поклон на благодарност за това, което е преживял за народа ни, заради това, че българска ръка го предаде и, въпреки всичко, до края си Левски обичаше отечеството ни и не изостави своя идеал, а напротив - жертва себе си, за да я има днес България. А ние...ние сме задължени да създадем и укрепим ЧИСТАТА И СВЯТА РЕПУБЛИКА,  за която Апостолът на свободата се бореше.

Прочети цялата статия

Полковник Борис Дрангов

Полковник Борис Дрангов е един от най-обичаните и уважавани офицери, участвали във войните за национално обединение. Този горд македонски българин буквално посвещава целия си живот на отечеството. За полковник Дрангов с пълна сила може да се каже, че е оставил наистина незабравима следа в народната памет. Неговите героизъм, мъжество и родолюбие могат да бъдат пример за всеки българин, но освен всичко друго той е останал в съзнанието на подчинените си не като техен командир, а по-скоро като втори баща и истински приятел. Народът и до днес помни фрази като "Има Дрангов, има хляб", които съвсем не са лишени от смисъл. Веднъж Дрангов излял тенджерата във врата на готвача заради немарливостта, с която подготвял войнишката гозба.

Борис Стоянов Дрангов се ражда на 3 март (15 март нов стил) 1872 година в будния български град Скопие. Баща му е богат търговец на дървен материал (съдружник е с бащата на друг виден българин - Гоце Делчев). На петте си деца старият Стоян не завещава голямо богатство (голяма част от имуществото си дарява на Скопски черкви), а им повтаря че трудолюбието е най-ценното, което човек може да притежава. 

Учението си бъдещият офицер започва в местното педагогическо училище, което завършва с отличен успех. От малък мечтата на Борис е да стане военен и за негово щастие през 1891 г. е приет във Военното училище в София. Още там показва буйната си и търсеща справедливост натура. След спор със по-висш офицер Дрангов е разжалван и освободен от училището. Пет месеца по-късно наказанието бива отменено и младият родолюбец продължава образованието си. Това ще е едва първият от поредица скандали на Дрангов с по-висшестоящи. Той разбира войнската чест и достойнство по по-различен начин от останалите офицери. За него редовият войник не е просто пешка и лишено от собствена воля пушечно месо, което е направлявано от командира си, а мислеща натура със собствено самочувствие, достойнство и ярко изразено чувство за дълг към отечеството. Желязната дисциплина според Дрангов не трябва да се превръща в тормоз над обикновения войник, а напротив - правилата трябва да важат за всички и командирът да дава пример чрез своето поведение на подчинените си. Именно така ще се държи Дрангов със своите войници през цялата си кариера и често ще рискува много, за да защити живота и достойнството им пред по-висшестоящи. 

След като завършва Военното училище Борис Дрангов води различни военни части в Пловдив и Лом и се издига в офицерската йерархия. По време на службата му в Лом (започнала през януари 1893 г.) се запознава и със съпругата си - Райна Денкова Попова. Тя е дъщеря на видния бунтовник Денко Николов Попов, участвал в освободителното движение, Илинденско-Преображенското въстание и Балканската война като опълченец. Денко, виждайки дълбокия патриотизъм на Борис, дава благословията си за бъдещия брак. 

Родолюбието си Дрангов има възможност да докаже на дела през 1903 г. В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание той напуска военната си служба и се включва в борбата за Освобождение на Македония. Той събира чета от около 120 души и воюва успешно с аскера в планината Плвица, Кратовско. 

(Дрангов като четник през 1903)

На 17 август изпраща писмо до съпругата си, в което обяснява своите мотиви:

"Мойта невеста,

Ти отлично знаеш как стоят работите в нашата родна земя. Там юнашка кръв се обилно лей. Никога по усилно време за майка Македония не е било. Аз отлично чувствам това и като нейн мил син, не мога да не се притека на мъченическия й зов.

Аз заминавам, мойта драга невеста!

В тоя тържествен миг, аз, без да се колебая,

поставям Отечеството по-високо от семейството, 

неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага.

Не тъжи за мен. Предопределеното от горе с тъги не можеш измени. След Отечеството, теб и децата най-много обичах в тоя свят. Бъди разумна, живей економично, тури си за цел в живота- да отгледаш децата- и ти ще намериш в това щастието си.

Целувам теб и децата най-горещо.

Борис"

Това писмо странно наподобява написаното от Ботев до неговата съпругата Венета Рашева. Две различни епохи с еднакво чисти и високи идеали! 

След погрома на въстанието Дрангов не се отчайва, а решава да се учи на висше военно изкуство и да дочака момента, в който ще се върне в поробена Македония. От 1904 до 1907 г. следва в в Николаевската генералщабна академия в Петербург, която завършва с отличие. Видните руски пълководци Драгомиров и Суворов са идоли за младия офицер. През 1907 г. се завръща в родината и е назначен за командир на различни полкове. През 1910 г. е произведен в чин майор и е назначен за преподавател във Военното училище в София. Школници на Дрангов са Чудомир, Крум Кюлявков, Стойчо Мушанов, Андро Лулчев, Йордан Бадев и други видни представители на българското обществто. По това време започва да се занимава и с военна публицистика. 

С избухването на Балканската война Дрангов е назначен за е началник на щаба на 1-ва бригада от 1-ва пехотна дивизия. Участва в едни от най-славните сражение през войната - при Гечкинли (22 октомври 1912), Чаталджа (17 ноември 1912), Одрин (13 март 1913), Селиолу, Ескипол и Петра. При овладяването на Селиолу лично предвожда една от дружините в атака. За проявения героизъм е награден с Орден „За храброст“ IV степен. При едно тържество по случай победите от Балканската война самозабравилите се генерали приписвали успехите на себе си и на цар Фердинанд, а Дрангов станал и заявил:

"Не нам, господа офицери, не Вам, Ваше Величество, а на обикновения български войник се дължат чутовните победи."

През Междусъюзническата война воюва срещу сърбите. През 1914 г. заради критика към висшето военно командване в печата е даден под военен съд. Дрангов е оправдан на два пъти (и при преразглеждането на делото), но конфликтът оставя петно върху кариерата му и от този момент винаги бива пренебрегнат при повишенията. На 19 февруари 1915 г. получава последното си повишение приживе - произведен е в подполковник. През септември 1915 г. е назначен за началник на 5-и македонски полк. 

Семейството на Дрангов непрестанно се мести от град на град според назначенията на офицера. Естествено четирите деца са страдали от това, но баща им ги възпитавал изключително строго. Държал да спят върху дъски с обикновени одеала, вместо дюшеци:

"Не може бъдещите войници на България да спят в пухени завивки."

Веднъж дванадесетгодишният му син Кирил накарал ординареца на баща си да му лъсне обувките. Когато Борис разбрал за това, изпратил ординареца с писмо до Военното училище (пътят до там бил доста кален). След като ординарецът се върнал, Дрангов накарал сина си да лъсне ботушите на войника,като казал на сина си:

"Правя това, за да разбереш, че трябва да се трудиш и че не бива да унижаваш с нищо обикновения войник."

Възпитателните методи на офицера явно са имали ефект, защото синът му Кирил не просто се превръща в родолюбив българин, но и един от известните дейци на ВМРО. Самият Борис Дрангов също е поддържал връзки с организацията, но след братоубийствените борби в движението, той се отдалечава от него. Въпреки това до края на живота си остава приятел с един от водачите на ВМРО - генерал Протегеров. 

През Първата Световна война Борис Дрангов успява най-ярко да докаже своя талант на педагог,публицист,писател и войн! Той воюва на Добруджанския фронт и в родната Македония. Успява за кратко време да превърне своя полк, съставен от необучени македонски българи, в ефективна бойна единица, която печели не едно сражение. През май 1916  г. броят на мъжете, мобилизирани в армията нарастват изключително бързо, а офицерският състав търпи загуби. Това налага откриването на Скопската школа за запасни офицери, за чийто началник е назначен Дрангов. Випускниците там са предимно български учители в Македония и веднага след обучението си заминават на фронта. Кабинетът си подполковникът нарочно оставя без пердета, за да може школниците да наблюдават работата на командира си. Мебелировката е съставена от маса, стол, войнишки креват и библиотека. Школниците през целия си живот помнят примера на Дрангов и разказват с умиление за обучението си. През 1916 г. Дрангов издава в Скопската общинска печатница една легендарна книга: 

“Съвети за строеви офицери” , по-известна като "Помни войната".Младите офицери научават в продължение на години от тази книга не само полезни съвети за водене на военни действия, но и уроци по родолюбие и чест. Книгата започва със следния цитат, взаимстван от Иван Вазов: 

През цялата си военна служба Дрангов мотивира войниците си с личен пример. Когато се форсира река, той пръв нагазва във водата. Изминава походите пеша редом до войниците, а коня си предоставя на ранените. Обикаля окопите, насърчавайки подчинените си. 

“Всеки началник да бъде глава, пример във всичко, сиреч пръв да направи това, що изисква от подчинените си. Началникът трябва да бъде образец и пример на твърда дисциплина и ред, що дават непоколебима сила и създават безсмъртни дела.”

Тези му убеждения го довеждат и до смъртта му при завоя на р. Черна на 26 май 1917 г. Дрангов, по това време командир на  9-и пехотен пловдивски полк, отново държи да бъде близо до войниците, вместо да се укрива в окопа. След артилерийски обстрел той е тежко ранен и умира. Погребан е с почести в черквата „Свети Димитър“ в родния му град Скопие. По-късно сърбите преместват костите му в градското гробище.

Посмъртно е произведен в чин полковник от българската войска. Интересен факт е, че неговите съвипускници и школници по това време вече получават генералски звания, но поради честите си конфликти с ръководството на армията, Дрангов е пренебрегван при повишенията. Независимо от кадровите успехи на връстниците му, единствено Дрангов се превръща в легенда и остава в паметта на поколения българи.

Макар и загинал едва на 45 години, Дрангов оставя огромно професионално и най-вече нравствено наследство. Съвременната военна наука в България го определя като първия военен теоретик на тактиката. Както споменахме вече той е и отличен педагог и публицист. Освен всичко друго неговите цитати винаги ще бъдат настолни слова за българските офицери: 

"Човек е роб на свойта воля, но господар на свойто дело."

“България има насъщна нужда от сърцати юнаци и честолюбиви войници, които не от смърт, а от позор се боят.”

“Работи спокойно, отчетливо, разумно и толкова по-спокойно, колкото опасността е по-близо”.

"Българският войник е създаден да бие и побеждава, а не да бъде бит и мачкан!"

"Няма умирачка по-достойна за човека, от юначната смърт на бойното поле. Няма заслуга, по-висока от тая — да сложиш живота си за благото на родната земя."

"За да победим врага, трябва не да разрушим веществената му сила, а да убием духа му."

"Нападай неприятеля всякъде, където го срещнеш; щастието се усмихва само на смелите."

"В смъртта няма нищо страшно, защото е сладко да се мре за България."

Полковник Дрангов полага своя живот на олтара на отечеството и завещава на идните поколения чистия си и фанатичен патриотизъм, мъдростта си, войнската си чест и преклонението пред обикновения български войник. 

На гроба на Борис Дрангов в Скопие редовно се провеждат възпоменания в присъствието на българския посланик в Република Македония и местни българи.За това, доколко народът е оценил големият офицер, свидетелстват многобройните места, кръстени на Дрангов. Котата, на която пада убит се преименува в „Подполковник Дрангов“. В чест на Борис Дрангов три български населени места носят името Дрангово. На него е кръстен и Дрангов връх в Брезнишките възвишения на остров Гринуич в Антарктика. През 2007 в Пловдив (в градинката до хотел "Санкт Петербург") в негова чест бе издигнат паметник, на който е изписан една от вечните му фрази : "Две смърти няма, а без една не може!" .

За полковник Дрангов е създадена и песен:



Песен за последния бой на Дрангов:

Прочети цялата статия

Захарий Стоянов

Захарий Стоянов, чието истинско име е Джендо Стоянов Джедев е една от най-обсъжданите и противоречиви личности в древната ни и богата история. Този възрожденец, живял на прага на две епохи, участвал в не един бунт, е потопен от съдбата не само в революционната буря на българския XIX век, но и в мръсните и странни политически интриги и боричкания в края на същия този съдбоносен за отечеството период. Житейският път на Захарий Стоянов е един непрестанен духовен прогрес, извел го от овчарлъка до позицията на председател на Народното събрание на Княжество България.


През 1850 в село Медвен (Сливенско) в дома на овчаря Стоян Далакчиев се ражда Джендо Стоянов Джедев, по-късно променил името си на Захарий Стоянов. Едва ли някой в селото в този момент дори си е помислял, че един ден малкият Джендо ще се издигне до управленските върхове на СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ, за която се е борил с всички сили. Бъдещият революционер учи в началното училище в родния Медвен при даскал Буньо. Навършвайки 16 години, както повечето свои връстници в селото, Джендо пътува до Добруджанските овчарски къшли, за да пасе овце. Там той е обкръжен от хора с крайно ограничени понятия за света и единствената литература, до която има достъп са някои църковни издания. Първият тласък за родолюбие младият Захарий получава от хайдутина Кондю, който по-късно загива в Херцеговското въстание. Младежът скоро осъзнава, че интелектуалното и нравственото му развитие сред овчарите е абсолютно невъзможно и моли баща си за позволение и помощ, за да продължи образованието си, но среща категоричен отказ и избягва от родния дом за да търси препитание и образование във Варна. Не успява в нито едно от начинанията си в черноморския град и затова заминава за Русе, където поради напредналата си възраст не е приет в нито едно училище. Край Дунав е принуден да работи като абаджийски чирак. Абаджиите са не по-малко ограничени от доскорошните му другари - овчарите и Захарий Стоянов търси нови възможности за просвета. Той ги намира в русенското читалище "Зора", където чете разнообразна литература и се самообразова. Започва сам да се учи дори на чужди езици. Читалище „Зора“ се явява и един вид щаб квартира на революционния елит в Русе. Младите революционери, водени от Никола Обретенов, първоначално приемат Захарий Стоянов с недоверие, но по-късно забелязват родолюбието му и го въвеждат в тайните на комитета. По това време Захарий Стоянов става свидетел на самоубийството на Ангел Кънчев през 1872 и това пробужда у него още по-голямо желание за борба. Въпреки неговата предпазливост, той е следен от русенската полиция, поради което се мести в Сеймен (днешен Симеоновград), където постъпва като служител в местната ЖП станция. По-късно участва в подготовката на Старозагорското въстание. По това време той се сближава със Стефан Стамболов. Въстанието, избухнало през 1875, завършва неуспешно, поради слабата подготовка и неузряването на народа за бунт.Стефан Стамболов успява да избяга в Румъния, но Захарий Стоянов е принуден да търси спасение в близкия град Харманли, където живее из складовите стаички на станцията и по празните вагони. Там той намира убежище благодарение на приятеля си К. Теодоров, които е началник на станцията. Абсолютно изолиран от външния свят и своите другари, той не знае за подготовката на ново въстание и ненадейно узнава за него чрез писмо от Волов. С помощта на Волов напуска станцията незабелязано и започва агитационно дейност в IV революционен окръг из рупченската гора в села като Бойково, Дедево, Карагач, Сотир, Яворово и други. В някои села среща разбиране, в други малодушието надделява, но в крайна сметка повечето макар и трудно приемат идеята. Със своята дейност той придобива авторитет сред останалите апостоли и спечелва доверието на основния водач на въстанието Георги Бенковски. Поради това той е един от присъстващите на събранието в Оборище, на което се вземат съдбоносни решения за бъдещето въстание.

Подробности около самото Априлско въстание няма да споменавам (то заслужава отделна статия, която с наближаването на годишнината от въстанието нашият екип ще се постарае да подготви), а само с няколко думи ще спомена дейното участие на Захарий Стоянов. Като приближен на водача на въстанието - Георги Бенковски, Захарий Стоянов е до него от обявяването на бунта до трагичния край на войводата в Тетевенския Балкан. Заедно с войводата и останалата част от Хвърковата чета Захарий Стоянов преживява зловещ поход из Стара планина, оттегляйки се от опустошаваната от поробителя Тракия. Той по чудо се спасява от устроената засада, в която е убит Бенковски, но по-късно е заловен от турското правителство.След няколко месеца, прекарани в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвори, се озовава в Пловдив, а по-късно принудително е изпратен в Медвен. Поради липса на доказателства за участието му в бунта (някои историци, смятат че смяната на родното му име също е изиграло важна роля)той е въдворен в родното си село под контрола на властта. По време въстанието е част от легендарната Хвърковата чета и постоянно си води бележки, които по-късно ще се превърнат в основата на знаменитите му "Записки по българските въстания".

Скоро след въдворяването му в Медвен той успява нелегално да стигне Търново (1877) и в хаоса на избухналата Освободителна война се свързва със стария си съратник Стефан Стамболов и двамата дейно подпомагат руските войски. След Освобождението Захарий Стоянов заема някои административни длъжности в Търново и Русе. Според някои източници по време на престоя му в Русе през 80-те години на XIX век той става част от местната Масонска ложа. През 1882 обаче е принуден да напусне пределите на Княжеството поради острата си критика към княз Александър Батенберг и въведения от него "режим на пълномощията". Заселва се в столицата на Източна Румелия - Пловдив и започва активна публицистична и революционна дейност. Създава и е председател на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК), който всъщност осъществява Съединението на двете български държави. През този период Захарий Стоянов е ярък пропагандатор на съединистката идея и яростен критик на антибългарската политика на Великите сили и най-вече на официална Русия. В града на седемте тепета той издава първият си самостоятелен вестник - "Борба" и сътрудничи на вестниците „Народний глас", „Независимост", „Кукуригу", „Южна България". Единственият брой на вестника му "Самозащита" е конфискуван през 1885 заради ярката му русофобска позиция. Освен всичко друго Захарий Стоянов е първият българин и съвременник на революционната епоха, който започва да популяризира възрожденските герои, които сякаш бързо са забравени и чиито идеали са заменени с алчност и сребролюбие. В Пловдив издава „Васил Левски" (1883), „Четите в България на Филипа Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата" (1885), „Черти от живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов" (1885), „Любен Каравелов и неговите клеветници" (1885). В Пловдив той създава и първият том на произведението, което ще промени българската литература завинаги - "Записки по българските въстания".

В нея Захарий Стоянов описва въстанията от 70-те години на XIX век, разказвайки соята и тази на другарите си съдба. Произведението обаче в никакъв случай не е автобиографично. На моменти присъствието на авторовата личност в разказа дори не се усеща. Произведението е приемано или със силно одобрение или с яростна критика, точно както е приеман и авторът. Причини за критиката има много. "Записките" излизат на бял свят едва няколко години след Освобождението и множеството от дейците във въстанията са живи и се виждат из страниците на творбата. А Захарий Стоянов не пести думи, за да разобличи малодушието и предателството, не прощава дори на личности от ранга на Стоян Заимов. Не един или двама са тези, които бързат да заклеймят "Записките", да ги опровергаят и да очернят автора им. Пенчо Славейков си позволява дори да обвинява автора им в простащина, удобно забравяйки, че именно от това произведение заема идеята за една от най-известните си творби - "Кървава песен". Литературна дейност на Захарий Стоянов се оказва инспиратор дори за Иван Вазов, които не крие, че знаменитата "Епопея на забравените" е вдъхновена от статии на летописеца на българските въстания. Въпреки критиците "Записки по българските въстания" устояват на времето и получават вечно признание от българското общество. Списването на това грандиозно произведение ще съпътства Захарий Стоянов до края на живота му.

Взел дейно участие в Съединението, натрупал не само журналистически и литературен, но и политически авторитет Захарий Стоянов се установява в София през 1886. Избран е за депутат и не се церемони да критикува всеки, в чието родолюбие се осъмни. Започва да публично да критикува съратника си и съпартиец Стамболов. Интересно е и отношението му към княз Батенберг. Както вече споменах, непосредствено след Освобождението Захарий Стоянов е изключително критичен към младия княз, но твърдата позиция на монарха в защитата на Съединението, го издига в очите на публициста. На въпрос защо е променил така коренно възгледите си за княза, Захарий Стоянов отговаря, че не неговите възгледи са се измениели, а самият княз се е променил". В кампанията по свалянето на княза, той забравя обтегнатите си отношения със Стамболов и двамата правят всичко възможно да предотвратят абдикацията и да защитят интересите на България. По време на унизителната дейност по намиране на нов български княз, Стоянов е изключително остър в коментарите си, като дори обявява, че ако никой европейски благородник, не заеме българският престол, то България ще бъде обявена за република. По това време той е кореспондент на вестник "Таймс" и още няколко авторитетни европейски вестници за България и думата му наистина тежи не само в родината, но и на международната сцена. Първоначалната му оценка спрямо княз Фердинанд е също отрицателна, но скоро след това той е променя и подкрепя новия владетел като дори е съставител на прокламацията на Фердинанд към българския народ. Прокламация, в която умишлено няколко пъти се споменава независима България - шокиращ факт за Великите сили. Ето как Захарий Стоянов поставя основите на великия акт, извършен десетина години по-късно от Фердинанд в Търново, а именно провъзгласяването на Независимостта на България.

Въпреки непрестанните политически ангажименти докато е в София, Захарий Стоянов намира време да дописва своите записки и да издава биографиите на велики български революционери. Показателен за епохата, в която той пише за героите е един негов разговор от 1886 с министъра на просветата Георги Живков:

- Трябва да ми отпуснете средства, за да издам написаната от мен биография на Христо Ботев, господин министре на просвещението.
- Какво? Какво? - отговори министърът. - Я ми повтори още веднаж!
- Отпуснете средства да се издаде биографията на Христо Ботев!
- ??!!!
Министърът, разбира се, помнел нещо за Ботева, говорило се за нехранимайката Ботев, за неговите авантюри и стихове и за неговите хъшовски работи, но пък чак пък толкова - дори и биография да му се пише, и тая биография да се издава и подкрепя от самата държава - това му се видяло доста налудничаво.
- Че кой бе Ботев? Има си хас да се издават биографии и за тоя хаймана!
Захарий Стоянов извикал на министъра:
- Хаймана ли! Аз ще го покажа, той ще стане идолът на България!

Колко пророчески прав е бил Захарий Стоянов. Наистина той разкрива Ботев в цялото му величие и грандиозност и го превръща в идол на всеки един честен българин.

Кулминацията на политическата кариера на Захарий Стоянов е през 1887, когато е избран за председател на Народното събрание. Ангажиментите му го изморяват и му оставят все по-малко време за любимата му дейност - писането. Дори в журналистическото поприще трябва да е по-умерен, за да предпазва името на институцията, която представлява (колко хубаво би било, ако и сегашните депутати мислеха като Захарий Стоянов).

През есента на 1889 Захарий Стоянов е поканен на визита в Париж, където умира от разкъсване на червата. Някои историци твърдят, че той е бил отровен, истината едва ли някога ще разберем, но на 2 септември 1889 отечеството губи един голям българин, живяла в две епохи, борил се за родината си според порядките на тези две епохи. Захарий Стоянов никога е затварял очите си пред лицемерието, алчността и малодушието. За него е имало само два типа хора - такива, даващи всичко за отечеството и такива, които не помагат с нищо за народния прогрес. За вторите прошка е нямало. Затова и е бил толкова ненавиждан и оклеветяван. Но някога простото овчарче е устояло най-тежкия изпит - този на времето.

Захарий Стоянов е личност, която всеки българин трябва да осмисли по свой начин, личност, която ни показва, че малките хора също могат да правят големи неща. Захарий Стоянов ни показа как овчарчето Джендо може да бъде смел революционер, талантлив самоук журналист и писател и да се превърне в председателя на Народното събрание Захарий Стоянов. Опитах се да предам късче от величието на тази личност, но за да разберете истински Захарий Стоянов, за да усетите истинската атмосфера на Април 1876, изпъстрен с низки предателства и несравним героизъм, то трябва да прочете "Записки по българските въстания". Захарий Стоянов поради смъртта си така и не успява да завърши своя шедьовър, дори не успява да постави точка след последното изречение и сякаш оставя всеки българин сам да довърши разказа, сам да направи извод за значението на този отчаян и героичен съпротивителен акт, които авторът описва.



П.П. : Публикувам линкове към биографичен филм на БНТ САТ за Захарий Стоянов:

http://vbox7.com/play:b0cbc150

http://vbox7.com/play:e1247472

http://vbox7.com/play:3a1da5eb

http://vbox7.com/play:46091c54

http://vbox7.com/play:ffb41ece

http://vbox7.com/play:285c0bb3

и към екранизацията на знаменитите "Записки по българските въстания":
http://zamunda.net/details.php?id=4474&hit=1

Прочети цялата статия