Димчо Дебелянов

На днешния ден- 28 март- през 1877 в Копривщица се ражда големият български поет Димчо Дебелянов. Рожденото име на твореца е всъщност Динчо - кръстен е на дядо си- Динчо Дебеляна. Семейно предание разказва, че Дебеляновия род произхожда от болярите на последния български цар Иван Шишман. Самият Дебелянов загатва за този факт пред Тихомир Геров:

"Ние водим началото си от династията на Шишмановци. За съжаление обаче не мога да го докажа."

Дебелянов живее щастливо като най-малко дете в типичното патриархално и възрожденско семейство до смъртта на баща си през 1896. Тази трагедия оставя неизличима следа в душата на деветгодишното дете. От този ден нататък материалното и духовно страдание ще го преследват през целия му живот. След смъртта на бащата семейството е принудено да напусне родната Копривщица и се заселва в Пловдив, където като телеграфист работи братът на Димчо Дебелянов. Скоро обаче и баткото на Дебелянов умира и семейството изпада в още по-тежко положение. Майката работи като шивачка за мизерна надница и се стига дотам, че съучениците на Димчо трябва да събират пари, за да може той да продължи образованието си. В Пловдив Дебелянов завършва прогимназия и началните класове на гимназията. Постоянно изпитващ душевно страдание, той търси утеха в поезията, като изпълва цяла тетрадка със стихове, които после изгаря. Сестра му Мария казва за тези произведения: "тъжни песни, въздишки на едно страдащо сърце".

През 1904 семейството се измества в София, където Дебелянов завършва Първа мъжка гимназия. В столицата Дебелянов започва да издава свои творби в периодичния печат, като се възхищава от Славейков и по-късно от Яворов. Младият Дебелянов остава недооценен от своите съвременници, като единствено приятелската му компания се радва на поезията му. Сред другарите му са имена като Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Георги Райчев и Константин Константинов. За точна година на дебюта му може да се приеме 1906, когато публикува първите си стихотворение в сп. "Съвременност". В следващите години работи като метеоролог, стенограф в Народното събрание и сътрудничи на списания като "Българска сбирка", "Съвременник", "Нов път", "Оса". Пробва да завърши Софийския университет - първоначално с право, а после с литература, но финансовото му положение не му позволява. В този период макар и да е част от бохемска компания Дебелянов е душевно неудовлетворен и вътрешно страдащ. През 1910 заедно с Д. Подвързачов издават "Българска антология", в която е представена поезията от Вазов до съвременността. По време на Балканската война Дебелянов е обикновен редник

1913 е изключително тежка за поета. Освен покрусата от националната катастрофа той трябва да изживее и смъртта на своята майка. След войната той завършва школата за запасни офицери с чин подпоручик. Следва нов период на мизерия и страдание. Превежда от френски за незначителни суми само и само за да преживява. Споделя с приятели си Николай Лилиев:

"Защото не е ли обидно да те наричат "щастливец", когато всеки елемент от душата ти трепери от жал по отминали щастия и от страх пред дъждовни и пустинни бъднини."

"Николай, Николай, защо ние, всичките, се оплитаме във въпроси - за другите най-лесно разрешими, аз нас - страшни като смърт? Да не знаеш къде си, всеки ден да се изправяш пред конфликти със самия себе си и вместо гордостта, че живееш поне малко по-висш духовен живот, да изпитваш самопрезрението на безволния."

Пред Людмил Стоянов казва:

"Има нещо необяснимо, което ме потиска като воденичен камък: как би ми олекнало, ако можех да го отхвърля"

В друга изповед споделя:

"Колко тежко е да си човек! Колко пъти аз съжалявам, че ми е дадено съзнание! На всяка стъпка аз съм осъден да срещам мъките и ядовете, които не произтичат толкова от това, че аз не съм богат материално, колкото от това, че хората не са богати духовно."

В този драматичен за Дебеляновата душа момент го заварва ужасът на Първата световна война. За да е драматизмът пълен, българският народ решава да заложи наистина абсолютно всичко в тази война в последен отчаян опит да осъществи националния си идеал. По това време Дебелянов работи като чиновник в Сметната палата и макар запасен офицер е освободен от военна служба. Въпреки своята ранима душа, въпреки страданието, което го е сполетявало цял живот, поетът се проявява като патриот. За него е недопустимо да седи в топлата стая зад чиновническата маса докато на фронта хиляди млади българи щедро проливат кръвта си в името на отечеството. Той решава да последва Ботев и Яворов в пътя на борбата, водеща към безсмъртие.

Дебелянов подава оставка и на 29 януари 1916 пристига на Македонския фронт. На фронта едва ли Дебелянов е бил значително по-щастлив, но поне е изпълнявал своя дълг до последно. Според един разказ смъртта му е индиректно причинена от българска ръка. Адютантът на полковия командир зачеркнал името му от листа с предвидените за отпуска и го заменил с това на свой близък. Имайки предвид ужаса на "Голямата война" едва ли можем да виним адютанта за тази човешка слабост. По това време Дебелянов е и съвсем непознат като поет.

На 2 октомври 1916 Дебелянов намира смъртта си. В битка за малкото село Горно Караджово (днешна Гърция) ротата на поета се изправя срещу ирландски бойци. Като ротен командир Дебелянов повежда атаката, защото преди това не успява да мотивира подчинените си да се хвърлят срещу ирландските позиции, защитавани с ожесточена стрелба. Едва направил няколко крачки, поетът е пронизан от куршум в корема - както се знае, болката от попадение в тази област е ужасяваща поради голямата загуба на кръв - дори в последния му час страданието не го оставило. Едва успял да размени няколко думи с медика:

 - Нали няма да умра.

-  Не бойте се, г-н поручик, леко е

          - Ох, не е леко


Миг по-късно издъхва едва на 29 години, превръщайки се в поредния преждевременно отишъл си и недооценен български поет. Неслучайно Блага Димитрова нарича България "страната на убитите поети"... Дебелянов е погребан в черковния двор в Демир Хисар. През 1920 стихотворенията му са посмъртно издадени. Едва години след смъртта му Дебелянов е оценен като явление в нашата литература и като представител на символизма. Произведенията му са сякаш от едно друго по-чисто и по-свято измерение и карат всяка душа да трепне след прочитането им. 

През 1931 по инициатива на Невена Буюклиева, Д. Подвързачов, Г. Райчев (членуващи в литературния кръг "Живо слово") и брата на поета - Илия костите му са изместени в родната Копривщица.

Въпреки страданието през целия живот, въпреки ужаса от войната, Дебелянов никога не се озлобява, а напротив запазва хуманното в себе си, което сякаш най-ярко личи от следното стихотворение:

ЕДИН УБИТ

Той не ни е вече враг -
живите от враговете

бурна ги вълна помете

нейде към отсрещний бряг.

Ето, в хлътналия слог

легнал е спокойно бледен

с примирена скръб загледан

в свода ясен и дълбок.

И по сивата земя,

топлена от ласки южни,

трепкат плахи и ненужни

с кръв напръскани писма.

Кой е той и де е бил?

Чий го зов при нас доведе,

в ден на вихрени победи

да умре непобедил?

Клета майчина ръка,

ти ли го в неволя черна

с думи на любов безмерна

утеши и приласка?

Смешна жал, нелепа жал,

в грохотно, жестоко време!

Не живот ли да отнеме

той живота свой е дал?

И нима под вражи стяг

готвил е за нас пощада? -

Не, той взе що му се пада,

мъртвият не ни е враг!

Прочети цялата статия

Знамената На Българското Опълчение

 

Бойните знамена са реликва за всеки българин и нещо наистина мистично и свещено за всеки, воювал до тях. В модерната ни история началото на този култ към знамената е поставено някъде по времето на освободителните борби, когато различни хайдушки чети са изработвали свои знамена. През Априлското въстание подготовката на байраците е била ритуал от особено значение. Кулминацията на тази традиция обаче със сигурност трябва  да търсим в боевете на Руско-турската освободителна война. Всички сме чували за епичните боеве за Самарското знаме край Стара Загора и героизма на опълченците при опазването му, но твърде малко знаем за другите знамена на опълченските дружини.

Следната статия от сайта на Националния Военноисторически музей внася доста подробности около съдбата на тези български реликви:

знаме на 1-ва дружина

Знамето на 1-а дружина на Българското опълчение е ушито по поръчение на Добродетелната дружина. След създаването на Българско опълчение, през май 1877 г. тя взема решение да се съберат пари от българските емигранти в Румъния за изработване на две знамена, които да се осветят и връчат на опълченците. На председателя на Славянския благотворителен комитет в Москва, г-н Иван С. Аксаков е поръчано “да има добрината да поръча тези знамена…” Макар и изработени в Русия знамената носят български национални символи: цветовете – бяло, зелено, червено, подредени така, както ги познаваме днес и изправен коронован лъв. Знамената са предназначени за първите две дружини на опълчението. Знамето не взема реално участие в Руско-Турската война 1877-1878 г. не само поради закъснялото му доставяне, но и поради нежеланието на руското командване дружината да участва със знаме с неруска символика в бойни действия. След Освобождението то става знаме на софийска № 1 пеша дружина на Българската земска войска, която е формирана е през юли 1878 г. През Балканските войни знамето на 1-а дружина на Българското опълчение участва в боевете за освобождението и обединението на българските земи като знаме на 52-и пехотен полк.

знаме на 2-ра дружина

Изработено през 1877 г. по поръка на Добродетелната дружина, това знаме е предназначено за 2- а опълченска дружина. То също не участва в реални бойни действия в Руско-турската война. През юли 1878 г. от тази дружина на Българското опълчение се формира кюстендилска № 2 пеша дружина на Българската земска войска. От 1884 г. 2- а кюстендилска дружина влиза в състава на 2- и пеши струмски полк и нейното знаме става полково. При получаването на първите бойни знамена през август 1881 г. то е сдадено в Двореца. При разгръщането на армията по време на Балканските войни то е дадено на 40-и пехотен беломорски полк от 2-а тракийска дивизия, с която участва във войните. 

знаме на 3-та дружина (гръб)

знаме на 3-та дружина (лице)

Знамето на 3-та дружина на Българското опълчение /известно като Самарско/ е изработено от жителите на гр. Самара. На специалната церемония за връчване на знамето, състояла се в гр. Плоещ през май 1877 г. войводата Цеко Петков, който приковава последния златен гвоздей на дръжката на знамето казва: ”Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край през многострадалната българска земя. Нека нашите майки, жени и сестри да изтрият с него скръбните си очи, а след него да настане траен мир и благоденствие”. Със знамето 3- та дружина на Българското опълчение се сражава край Стара и Нова Загора, в боевете при Шипка и Шейново. В чест на третата годишнина от боевете при Ески Загра, през 1880 г. знамето е наградено с първа степен на военния орден „За храброст”. Знакът му е вграден в специално изработена богато декорираната сребърна пика, изработена по проект на граф Рошфор. При получаването на първите бойни знамена през август 1881 г. то е сдадено в Двореца. След Освобождението става знаме на радомирска № 3 пеша дружина на Българската земска войска.

знаме на 4-та дружина

  4-а опълченска дружина получава знаме от Априлското въстание, известно като Горнооряховско знаме. То е ушито от горнооряховското женско дружество „Просвета” и е било предназначено за Първи революционен окръг - за четата на Иван Семерджиев и Георги Измирлиев - Македончето. Войводите са арестувани, знамето е взето от турците и се е намирало в конака в Търново. При влизането на руските войски в града, жителите превземат конака, намират знамето и се обръщат с молба към ген. Й. Гурко, за да го връчи на една от дружините на опълчението. След като тържествено е осветено, той го връчва тържествено на 4-а опълченска дружина. То е единственото знаме, шито в България, предвождало в бой дружините на Българското опълчение. След Освобождението, през юли 1878 г. то става знаме на пловдивска № 20 пеша дружина на Българската земска войска. В изпълнение на клаузите на Берлинския договор през февруари 1879 г. земската войска на Източна Румелия е преименувана в Източно-Румелийска милиция и е реорганизирана. 20- а дружина става 2- а пеша пловдивска дружина. Дружината носи знамето при обявяване на Съединението и в боевете в Сръбско-българската война 1885 г. 

знаме на 5-та дружина (лице)

знаме на 5-та дружина (гръб)

Още едно знаме е имало в Българското опълчение – знамето на 5 дружина. Изработено е със средства на българската общност в гр. Киев. С писмо от април 1878 г. началникът на котленския отряд съобщава на командирите от 1-а, 2-а и 5-а опълченски дружини да изпратят войници да получат от щаба на опълчението знамена. Разпоредено е да се пазят в дружините до специално разпореждане. Знамето не взема участие в бойни действие, но е заедно с дружината през целия и боен път. След Освобождението от състава на 5-а дружина на Българското опълчение, през юли 1878 г. в гр. Казанлък се формира казанлъшка № 23 пеша дружина на Българската земска войска и тя получава знамето на 5- а опълченска дружина. След реорганизирането на земската войска на Източна Румелия в Източно-Румелийска милиция дружината е преименувана в 4- а пеша казанлъшка дружина. Заедно с нея знамето участва Сръбско-българската война 1885 г. 33-ти пехотен Свищовски полк носи знамето през Балканските и Първата световна война.

знамето, ушито от Стиляна Параскевова

Българското опълчение е дарено с още едно знаме, ушито от Стиляна Параскевова през 1877 г. в Браила по инициатива на нейния баща - Иван Параскевов. Макар и да не влиза в бой, според повечето историци, това знаме е прототипът на днешния български трибагреник.

Прочети цялата статия

Честит 3 март!!!

Екипът на "Народна памет" честити националния празник на всички свои читатели! Пожелаваме ви много здраве, щастие и искрено родолюбие! Нека на този ден засвидетелстваме почитта си към хилядите загинали руски,грузински, арменски, осетински, румънски, финландски, черногорски, сръбски и БЪЛГАРСКИ войни, дали живота си за свободата на нашия народ! Войната, започнала на 24 април 1877 г., и завършила със Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г., е изпъстрена с кръвопролитни и тежки сражения, в които дейно участие взима и българското опълчение. Освободителната война, както я нарича народът ни, е логично продължение на жестоко потушеното Априлско въстание и многовековния стремеж към възстановяване на българската държавна традиция! Макар и войната да е започнала най-вече заради имперските амбиции на Руския царски двор, в нея взимат участие немалко българи, които заплащат кървавата цена на свободата - най-яркият пример е легендарната Шипченска епопея!

В последните години доста хора се опитват да омаловажат този празник. Наистина някои от дългосрочни цели на Руската държава са били, а и до днес са вредни за България и народа ни, но това не е причина да забравим саможертвата на войниците, дали живота си за нас! Ето защо днес ви призовавам да се включите в честванията по случай националния празник!

Още веднъж: ЧЕСТИТ 3 МАРТ, БЪЛГАРИ!!! 

П.П. : Филм за Руско-турската ОСВОБОДИТЕЛНА война:

http://www.clubmilitaria.com/rtv2.html 

Самарското знаме

Прочети цялата статия