Георги Стойков Раковски е създател на организираното българско революционно движение, но и важен публицист, историк и етнограф. Съби Стойков Попович, както е истинското име на Георги Раковски, е роден на 2 април 1821 г. в богатото семейство на чорбаджи Стойко Попович- буден и авторитетен терзия, водач на местните еснафи. Като млад Съби Стойков Попович сменя първото си име, като взема името Георги – на вуйчо си капитан Георги Мамарчев, известен бунтовник и офицер в руската армия.Тяхният род произлизал от село Раково и затова турците му викали Раковалъ, поради тази причина младежът сменя и фамилията си. Като родственик на Богоридиевци, получава финансовата подкрепа от Стефан Богориди за едно солидно образование в родния си град Котел, както и в Карлово, където учи при известния даскал Райно Попович. Накрая завършва в гръцката Велика народна школа(намираща се в цариградския квартал Куручешме). Владее 5 езика, между които френски и румънски. По време на обучението си в турската столица се запознава с велики личности като Иларион Макариополски, Неофит Бозвели, Сава Доброплодни, както и с дейци на полската емиграция като Михаил Чайковски по-известен като Садък паша.
От 1841 година е член на Македонското дружество, което има за цел организиране на общо въстание. Заловен и осъден на смърт след участието му в Браилските бунтове. Отървава смъртното наказание, тъй като има гръцко гражданство. Следва едногодишен престой в Марсилия. Завръща се в Котел, но е наклеветен от местните чорбаджии в следствие на което е осъден на затвор в Цариград заедно с баща си. След излизането си на свобода Георги Раковски е адвокат, бегликчия, гюмрюкчия(митничар) в столицата Цариград и така възстановява значителното си материално състояние. Той се издига в обществото и за него са отворени вратите на най-високопоставените представители на българския и чуждестранен елит. През 1849 година използвайки влиянието си помага за издаването на ферман за българска църква в Цариград. Подобно на повечето свои събратя храни надежди за освобождаване на българите в хода на Кримската война. През 1853 година Героги Раковски е организатор в средите на българската буржоазия на Тайно общество за осъществяване на общи действия на българи и руси срещу Турция. С помощта на Иван Бацов, Павел Грамадов, Константин Ранов започва да изгражда клонове на Обществото в Шипка, Габрово и Търново. Скоро организацията разполага с около 3600 българи, готови за военни действия. Раковски дори постъпва на турска служба, за да може да е по-полезен на организацията. Заподозрян е и е арестуван като шпионин на Русия. За щастие успява да избяга и създава чета от 12 души, с която обикаля Източната Стара планина.
След края на Кримската война Георги Раковски взема решение, което определя по-нататъшната му съдба: открита борба с турското правителство „ чрез пресата и сабята”.
През 1856 година той отива в Нови Сад. Там написва поемата „Горски пътник”(1857). Тя е идеализация на българското минало. Заедно с това в нея авторът разкрива идеята си за национално освобождение: от единични отмъстителни акции на български хайдути и войводи да се премина към организирано и целеустремено четническо движение. Пребивава в Австрия, но е изгонен от там по настояване на Великата порта.
През 1858 година приема руско поданство и е преподавател в Одеската семинария. Тогава създава своя първи план за освобождението на България.
Георги Раковски се връща да живее на Балканите след като е разочарован от руската политика за преселване на Българите във Влашко и Молдова. Той открито проповядва за радикално разрешение на българските искания за църковна и политическа независимост. Неговият вестник „Дунавски лебед”, който се превръща в Библия за всички будни българи, той за пръв път посочва значението на българските стремежи в контекста на Източния въпрос и замесените в него интереси на Великите сили.
През 1862 година застава начело на Първата българска легия в Белград, с която според него българите доказват, че са „храбри неустрашими юнаци, стига да им се покаже едно благовременно обстоятелство и удобно място да започнат движенията си против смъртния си неприятел”.Същата година спомага за пренасянето на оръжие от руското правителство за целите на освободителната борба.
С тайна дипломатическа задача Георги Раковски заминава за Атина. Там ловко използва авторитета си за обединени действия на Сърбия, Гърция и Черна Гора срещу султана, в които вземат участие близо 20 хиляди български бойци. В крайна сметка той е напълно разочарован от двуличната политика на Атина и Белград.
Към края на живота си той е напълно убеден, че свободата може да се постигне единствено чрез добре организирани собствени революционни сили. За своите планове и намерения е в постоянен контакт с болградските българи, които посещава в Болград и Кубей. Трескаво обмисля най-широката четническа акция сред българските емигранти. Написва „закон за българското народно въстание”. Изтощен от туберколоза Георги Сава Раковски умира в една крайградска вила. На погребението му се стичат хиляди българи.
Той е първият българин, който вещо познава и анализира Източния въпрос и противоречивите интереси на замесените в него държави. Раковски ясно посочва, че разногласията между Русия, Англия, Австрия, Франция за съдбата на Османската империя могат да се използват за целите на българското национално-освободително движение. Освен, че е патриарх на българската национална революция, чрез своите исторически, езикови и етнографски изследвания Раковски съдейства и за поставяне на основите на българските науки. Заедно с това и особено с поемата „Горски пътник” реално съдейства за формиране на българското национално самосъзнание като вдъхва чувство на национална значимост и гордост. Христо Ботев пише за него: „Семето което посея тоя незабравим за нас мъж даде доста добри плодове, но ние или нашите наследници не можахме да се възползваме с време от тях.” . Иван Вазов създава неотразим поетически образ:
Раковски
Мечтател безумен, образ невъзможен,
на тъмна епоха син бодър, тревожен,
Раковски, ти дремеш под бурена гъст,
из който поглежда полусчупен кръст.
Син, дреми, почивай, ти, който не спеше,
ти, кой беше вихър, котел, що кипеше
над някакъв злобен, стихиен огън.
Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?
Природата веща беше се сбъркала:
тя от теб да стори гений бе искала,
затова в глава ти като в една пещ
фърли толкоз пламък и възторг горещ,
но друг таен демон се намеси тамо:
ти стана създанье от крайности само,
елемент от страсти, от злъчка и мощ,
душа пълна с буря, с блясък и със нощ.
Твойта вражда беше вражда сатанинска,
твойта любов беше любов исполинска,
любов без съмненье, без свяст, без предел,
що кат кръст огромен ти беше понел.
Твоят символ беше: смърт или свобода,
сънят ти - Балкана, кумирът - народа,
народа с безчестье и с кърви облян.
Твоят живот целий беше един блян!
Ти гледаше бледен в бъдещето скрито.
Ти се вреше дръзко в миналото срито
и оттам влечеше кат победен знак
векове от слава, затулени в мрак,
за царе, юнаци вълшебни преданья,
обраснали с плесен старинни сказанья;
твоят орлов поглед виждаше навред
от българска слава останки безчет
и в тъмна ни древност, бездънна провала,
ти вкарваше смело вселената цяла.
Нищо невъзможно за теб не оста.
ти даваше образ на всяка мечта.
На неми загадки, сфинкси безответни
предлагаше твойте въпроси заветни;
исторйята, мракът, времето, редът
не значеха много в големий ти път;
ти иска да бутнеш, о, дух безпокоен,
нещастен мечтател, апостол и воин,
в един час делото на пет векове.
Чухме ний твойте горди викове,
когато при Сава и при Дъмбовица
викна пръв "Свобода! Сяйна е зорница!"
И ту с перо остро, ту с гореща реч
надеждите сейше наблиз и далеч.
Един само буден сред толкова спящи,
ти един за всички като демон бдящи
работи, бори се, стреска, вълнува,
тук мъдрец замислен, там луда глава,
мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,
поет и разбойник под съща премяна,
мисъл и желязо, лира и тръба:
всичко ти бе вкупом за една борба.
Исторйята има да се позамисли
във кой лик безсмъртен тебе да причисли.
Ти умря. И пътят към гроба ти ням
обрасъл е вече със бурен голям,
и прахът ти гние без сълзи набожни...
Не зарасна само, герою тревожни,
проломът широкий, който ти тогаз
в бъдещето тъмно отвори за нас!
Иван Вазов "Епопея на забравените"
