Западните покрайнини - скритият терор: Част Трета

В периода 1948 - 2011 г. българските правителства наистина енергично се застъпиха за сънародниците ни отвъд граница само по време на управлението на Слободан Милошевич - и не за да ги защитят, а за да покажат лоялност към САЩ, които през 90-те години на ХХ век остро осъдиха шовинистичния режим в Югославия. Българската дипломация е опасно пасивна по въпроса със Западните покрайнини, въпреки че според юристи съществуват правни основания България да поиска връщането на областта под свои контрол - нито Кралството на сърби, хървати и словенци, нито Югославия вече съществуват като субекти на международното право. И ако Сърбия има каквито и да било права над областта, то същите права имат Хърватия и Словения.

Днес Република Сърбия открито изявява амбиции за присъединяване към ЕС, но това не пречи на съвременната сръбска администрация да продължава да потиска българското малцинство - примерите за това са множество и фрапиращи. Все още по всякакъв начин се възпрепятства богослужението на български език, а единственият свещеник, осмелил се да служи на български език - отец Йоан - е подложен на унижения и заплахи от сръбските църковни власти. През февруари 2011 г. сръбската полиция забрани традиционното честване на паметта на Васил Левски пред паметника му в Босилеград. На 5 ноември 2011 г. управителят на Културно-информационния център в Босилеград Иван Николов получава призовка от полицията да се яви в съда заради нарушения по "Закона за употреба на герба, знамето и химна на СФРЮ и за употреба на името и делото на председателя на Републиката Йосип Броз Тито" ... Въпросът как закон от времето на несъществуващата Социалистическа федеративна република Югославия и името на Йосип Броз Тито се съчетават с евроамбциите на Сърбия оставяме на  българската дипломация и правителство, които "безусловно" подкрепят Сърбия в евроинтеграцията ѝ.

Българското общество трябва спешно да насочи вниманието си към проблемите на това забравено малцинство, оставено на прага на културното и физическо оцеляване. България позволи на Сърбия почти цялостно да асимилира моравските и тимошките българи, които според данни от 1878 г. са надхвърляли 550 000 души, дано не позволим сръбските шовинисти да унищожат българското самосъзнание в Покрайнините, отдалечени на едва 60 км от София.

*в началото на статията - паметникът на Васил Левски в Босилеград

--------------

част първа

част втора

Прочети цялата статия

Западните покрайнини - скритият терор: Част Втора

След краха през Първата световна война всяко едно българско правителство избягва пререкания с Югославия, като по този начин абдикира от задължението си да се грижи за българите под сръбска власт. Единствените концепции за трайно облекчаването на живота на потиснатите българи се свързват с неосъществимите утопии за федериране между България и Югославия, застъпвани по време на управлението на БЗНС и в първите години на комунистическия режим.

Още в началото на терора (20-те години на ХХ век) 30 000 българи напускат Покрайнините в посока България, а останалите под чужда власт около 60 000 души се борят за културното си и национално оцеляване. По мирен път значителни успехи постига Върховният комитет на бежанците от Западните покрайнини, най-вече благодарение на своя председател Емануил Попдимитров, който въпреки липсата на официална подкрепа от българското правителство и на фона на мощната съпротива на Югославия през 1929 г. успява да постигне международно признание за българското малцинство в западната ни съседка. Насилието от страна на сръбските власти обаче е непоносимо и българите създават Вътрешната Западнопокрайненска революционна организация - "Въртоп" (ВЗРО), която подобно на ВМРО в Македония започва въоръжена борба срещу окупаторите. През 1934 г. организацията е унищожена не от югославските власти, а от българското правителство...

С разгрома на Югославия през Втората световна война, България като съюзник на Немския райх си връща административния контрол върху Западните покрайнини. В периода 1941-1944 г. българското правителство полага усилия за облекчаване положението на сънародниците ни, изграждат се църкви, откриват се училища и гимназии, дори част от бежанците се връщат по родните си места. С идването на комунистическата власт в България и Югославия периодът на българска администрация е обявен за "фашистка окупация". До настъпването на разрива между Сталин и Тито през 1948 г. положението на българите в Покрайнините е поносимо - те се разглеждат като свързващ елемент между Югославия и България в бъдещата Балканска комунистическа федерация.

След изострянето на отношенията между Югославия и СССР  настъпват тежки години за българското малцинство. Постепенно правата на българите се отнемат, изучаването на български език става все по-рядко. Югославската комунистическа власт започва системен и планов терор срещу българското малцинство, който с идването на власт на Милошевич се засилва. Резултатът е плашещ - от над 60 000 българи в Югославия през 1948 г., през 2002 г. са останали едва 20 500... Доказателство за мащабите на тази асимилационна политика е официалният доклад на ООН, който е посветен на правата на българите в Югославия и е публикуван в разгара на шовинистичната кампания на Милошевич - 1994 г.

Следва част трета...

--------------

част първа

част трета

Прочети цялата статия

Западните покрайнини - скритият терор: Част Първа

На 8 ноември отбелязваме Деня на Западните покрайнини. Терминът "Западни покрайнини" се появява след подписването на Ньойския договор, за да се обозначат изконно българските западни територии, предадени на Кралството на сърби, хървати и словенци според договора.

За съжаление съдбата на една от най-зле пострадалите заради Ньойския договор български общности е почти забравена от широката общественост у нас.

Заграбването на Босилеград, Цариброд, Струмица, прилежащите им села, както и части от Трънско се явява поредният етап от разширението на Сърбия на изток върху трайно населени с българи територии. И докато при предишните си завоевания Сърбия претендира, че "освобождава" сръбско население, през 1919 г. претенциите на западната ни съседска са стратегически, т.е. сърбите не отричат българския характер на областта, но желаят присъединяването ѝ, за да получат военно и стратегическо предимство срещу "агресивната и шовинистична България". Всъщност освен изброените селища те искат да окупират  Видин, Кула, Белоградчик, Брезник, Трън, Радомир, Кюстендил и Петрич. Още преди завършването на работата на международната комисия, определяща новата границата, от 6 до 8 ноември 1920 г. сръбските войски окупират долупосочените територии. 

откъснатите през 1919-1920 територии

От този момент сръбската власт започва повсеместен терор срещу българите - самоопределянето им като такива е жестоко преследвано и наказвано, полагат се неимоверни усилия да бъде прекъсната връзката им с България, което води до икономически упадък на будния и проспериращ до този момент район. На запад поробените българи са оградени от непроходими планини, а на изток - от граница, която за техен ужас минава през дворове, къщи и гробове, за което говори френският публицист Анри Пози в книгата си "Войната се завръща":

Аз видях гробища, разделени на две...Нещо повече: гробове! Главата на мъртвия е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближават. 

Светът често изтръпва от мисълта за антихуманната граница, която разделяше Берлин на две, оставяйки хора от едно семейство от различни страни на границата, но за съдбата на българите, през чиито дворове и обработваеми земи и до днес минава граница, се знае твърде малко...

*В началото на статията - знамето на българите в Западните покрайнини

--------------

част втора

част трета

Прочети цялата статия

Честит Ден на народните будители!

Днес отбелязваме  уникален по своя характер празник, който заедно с Деня на българската писменост и култура е един от поводите акад. Лихачов да нарече България - "Държавата на духа". И двата празника са плод на естествени подбуди, възникнали у народа ни. Предците ни са се чувствали длъжни да отдадат почит на героите, които през вековете запазват непокътната българската идентичност, като са се борят за нея с кръст, перо или меч... За пръв път Денят на народните будители се чества в Пловдив през 1909 г., а едва през 1922-1923 г. празникът е официализиран с оглед на кризата, засегнала българските национални ценности след погрома от Ньой 1919 г.:

"Когато е обезверен и объркан в духовните си ценности, българският народ търси упование и надежда в своето минало, във всички ония морални и културни качества, които носи в душата си...  Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители. Те са малките и големите, знайните и незнайните, които не са оставили никога народните идеали да бъдат помрачени, надеждата и вярата за тяхното постижение да угаснат.Те са най-верните изразители на спонтанната воля на българския народ към безкористно и всестранно развитие, самоопределение и утвърждение като културна сила. Те са живата и вечна връзка между миналото, настоящето и бъдещето, те са безсмъртната гаранция, че нашият народ ще прескочи всички съдбоносни изпитания и ще оцелее.Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното - ... Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам - и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото. А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвователност са служили на своя народ; които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот. От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България".

 Из речта на главния инициатор за официалното честване на  Деня на народните будители-

министърът на просвещението през 1922 г. - Стоян Омарчевски

Показателна за неразривната свързаност на Деня на народните будители с националния дух е реакцията на комунистическия режим към него. Тоталитарната власт преустановява честването на празника – явно осъзнавайки, че, независимо от идеологическата си мощ, няма да успее да „абсорбира“ традицията за своите цели, подчинени на стратегията на чужда държава. Ето защо Денят на народните будители се сдобива с клеймото „великобългарски шовинизъм“, макар празникът да е официално въведен от БЗНС, който, на теория, участва в управлението на страната заедно с БКП.

Драматичните събития след  1989 г. по естествен път пробуждат потребността на нацията ни да се обърне към традицията на будителите и честването им е възстановено през 1992 г.

В различни исторически периоди народът ни неведнъж, от свои и чужди, е бил критикуван за упадъка или дори липсата на национална култура у него. В днешни дни подобни коментари са особено болезнени, защото, трябва да признаем, са твърде близо до истината. Но на празници като този е редно, вместо да изпадаме в униние, да отправим поглед към онези извори на национална сила, които са позволили на българите да устоят на историческите превратности и да бъдат господари на най-старата държава в Европа. В този смисъл, забележителен е рефлексът на нашия народ, при тежки изпитания и въпреки споменатите укори, да се обръща към своята духовност, както посочва Омарчевски. Става дума за една специфична способност на националната ни общност да съгражда своеобразни „фарове“ на духа, които да я преведат през историческите перипетии. Така в своя опора българите превръщат народния епос през най-безнадеждните дни на игото, спомена за зараждането на българската писменост в динамичната и агресивна среда на национално съревнование с останалите балкански народи, а също и днешния празник в годините на отчаяние след Ньойския погром.

Затова нека и в настоящото трудно за културата и духовността време, смело последваме примера на нашите будители.

Честит Ден на народните будители!

Прочети цялата статия

Забравените поборници - Зайчарската чета от 1867 г.

В периода 1867-1868 г. сред българските революционни среди настъпва раздвижване, което води до няколко четнически акции. Всеки от нас е чувал за четите на Филип Тотю и Панайот Хитов, както и за героизма на бойците, водени от Хаджи Димитър и Стефан Караджа, но колко българи знаят за съдбата на една от най-големите чети от този период - Зайчарската чета, в която вземат участие около 160 български патриоти.

В българската историография информацията за този боен отряд е оскъдна. Знае се, че водач на четата е големият патриот Иван Кулин - участник и организатор на няколко въстания в Северозападна България, най-голямото, от които избухва през 1850 г. и по мащаб е съизмеримо с Априлското.

Организирането на четата е насърчено лично от сръбския княз Михаил, с когото се среща Иван Кулин.  С оглед на изострените отношения между Сърбия и Османската империя, целта е четата да навлезе в България и при благоприятни условия да предизвика въстание. Кулин води разговори и със сръбския военен министър, който обещава военна помощ и позволява на българския подпоручик на сръбска служба - Йеремия Българов - да се включи в четата. Сърбите тайно въоръжават 160 българи, които се отправят към тогавашната сръбско-турска граница, за да навлязат в българските земи. Тя се съсредоточава в с. Вотина (Зайчарско - област, населена масово с българи, както и по-голямата част от тогавашна Източна Сърбия).

На паметната дата 20 април, но 1867 г. четата е построена от войводата Иван Кулин, който предава водачеството на опитния във военното дело Йеремия Петров Българов. Четата носи със себе си и знаковото за българската освободителна борба знаме на Първата българска легия.

Четниците тайно преминават границата, но още преди да встъпят в сражение, са предадени от "братска ръка". Сръбското правителство, което само насърчава организирането на отряда, го издава на турските власти. Това е поредния епизод от непоследователната и вероломна политика на Сърбия спрямо българите през XIX в. (отношението към българските легионери от 1862 г. и 1867 г. не е по-различно). Западните ни съседи се възползват от настроенията сред българите за свои собствени цели - нещо повече те постигат значителна териториална експанзия за сметка на Османската империя върху земи, заселени с българи от векове.

Като следствие от предателството четниците са посрещнати от многобройна турска войска, въоръжена дори с артилерия. Това не спира българските родолюбци, които влизат в кърваво сражение, дават жертви, но нанасят значително повече поражения на противника си. Четниците героично дават отпор до момента, в който са нападнати в гръб от... сръбската милиция. Този вероломен удар получават българите вместо обещаната допълнителна военна помощ. Нещо повече -  сърбите арестуват четниците и ги отвеждат към различни сръбски затвори, а по пътя се гаврят със знамената на четата, включително и със знамето на Първата българска легия, участвало в една от най-великите битки в сръбската история - тази за Белград през 1862 г...Знамето, което е светиня за българи, а би трябвало и за сърби, е запазено в Зайчарското окръжно управление чак до 1894 г. , когато е унищожено от сръбските шовинисти.

Съдбата на повечето бойци от Зайчарска чета е неизвестна, след като излежават присъдите си по сръбските затвори. Знае, се че войводата Иван Кулин умира през 1870 г., а Йеремия Българов загива като част от четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър. Имената и на двамата герои потъват в забрава, а историята на водената от тях чета  умишлено или не остава скрита за широката общественост, вероятно поради криворазбрано чувство за толерантност и братство спрямо западаните ни съседи, които и до днес продължават да водят антибългарска политика в Западните покрайнини.

Прочети цялата статия

Защитникът на Тракия - Капитан Петко Войвода

Легендарният български войвода - Петко Киряков, пред чиито подвизи прекланят глава не само българи, а и други балкански народи, е роден през далечната 1844 г. в с. Доган Хисар. Житейската му история е сякаш извадена от някоя народна песен, изпълнена със страдание и героизъм.

Едва 17-годишен Петко става хайдутин, след като вижда как турци заклали по-големия му брат заедно с негов братовчед. Около младежа се събират още отмъстители, които възмездяват жестоките поробители. Постепенно Петко се превръща в лидер, организира чета, която защитава всички тракийци - българи, гърци, та дори и турци от разбойници, лихвари и от често жестоките османски управници.

Четата се превръща в непрестанна заплаха за турската власт и покровителстваните от нея потисници, а войводата ѝ в легенда, която смразява кръвта на всеки негов враг. По следите на хайдутите тръгват заптии, башибозук, а често и редовна войска, но четниците печелят победа след победа, въпреки че почти винаги са по-малобройни от противника - факт, доказващ естествения тактически талант на Петко войвода. 

Славата на Петко Киряков се разпространява далеч извън пределите на юнашката Родопа планина и родната му Тракия - из целия Балканския полуостров се чува за българина, чиято чета поставя на колене местната турска власт, разположена на едва часове път от имперската столица. Вероятно затова през 1864 г. той е потърсен от гръцкия революционен комитет, готвещ въстание на о. Крит. Гръцките борци за свобода канят Петко войвода в Атина, където той слуша лекции в местната военна академия, а след това се среща с прочутия италиански революционер Гарибалди. Заедно с него организира прочутата "гарибалдийска дружина", съставена от италианци и българи, които участват в Критския бунт. Самият Петко войвода също взема участие начело на малък отряд. Заради смелостта при боевете получава званието капитан, а след потушаването на въстанието напуска острова.

Капитан Петко нито за миг не изоставя революционната дейност и през 1869 г. начело на чета се връща в Тракия. Бойците му водят много успешни сражения срещу турците - стига се дотам, че турски управник признава Петко за "самоуправен владетел" и дори му плаща данък. Междувременно войводата въоръжава и организира своя отряд и той все повече заприличва на военна част. Петковата чета непрестанно тормози властта, като временно преустановява действията си след Априлското въстание от 1876 г. - войводата не желае да предизвиква още зверства срещу християнското население след неуспешния бунт.

През Освободителната война четата на Петко войвода активно подпомага руските части, действа  в турския тил, освобождава множество селища и предпазва мирното население от турски зверства. След войната тя има основна роля за разбиването на мюсюлманските отреди, които са водени от британския агент Сенклер и тероризират християнското население.

През юни 1879 г. след стабилизирането на новата българска власт, четата е разпусната, Нейният командир е награден от ген. Скобелев и приет от самия руски император Александър II, който го произвежда в чин капитан от руската армия, награждава го с Георгиевски кръст и голямо имение в Киевска губерния. По-късно войводата продава този имот, за да уреди живота си в България.

В началото на 90-те години на XIX век Петко Киряков влиза в конфликт с властта в България. Той бива наклеветен от управителя на Варна - Спас Турчев - бивш разбойник, който Петко войвода преди години е заловил. Турчев търси лично отмъщение и буквално съсипва достойния българин - месеци наред героят лежи в тъмница и е измъчван от българи...След падането на правителството на Стефан Стамболов се завръща в дома си във Варна. На 7 февруари 1900 г., като следствие от разклатеното му от  мъченията и униженията здраве, големият родолюбец и борец за свобода на всички балкански народи умира. Хилядно множество се стича на погребението му, а името му и до днес е символ на храброст, саможертва и свободолюбие...

Прочети цялата статия

Патриархът на българската войска - Данаил Николаев

Българската колония в Бесарабия дава на държавата ни множество бележити политици, общественици и военни дейци. Отново в Бесарабия - в града крепост на българщината - Болград - на 30 декември 1852 г. се ражда Данаил Николаев.

Предците на Николаев напускат Търново след Руско-турската война от 1828 - 1829 г. Той завършва известната Болградска гимназия, но едва 19-годишен бяга от родния си дом. Това се случва заради скандал с брат му. Достига до Одеса, от където братовчед му го завежда при българина на служба в руската армия - ген. Кишелски. Благодарение на застъпничеството на генерала, Данаил Николаев постъпва в руската войска.

През 1875г. завършва военно пехотно училище, на следващата година, заедно с други българи на служба в руската армия, се среща с Христо Ботев, който ги уведомява за подготвяната от него чета. 

Узнавайки за назряващата война между Сърбия и Турция, Николаев подава молба за уволнение от руската военна служба, за да се включи като доброволец в сръбската войска. Тогава началник на неговата дивизия е големият руски генерал-майор Драгомиров, който оценява качествата на младия българин и му заявява:

 “Вие искате да отидете в Сърбия и да се биете за освобождението на вашата родина? Няма да ви разколебавам, но не се освобождава лесно един народ. Засега няма да ходатайствам за оставката ви, ще ви искам само отпуск. От вас може да стане по-голям началник.”

За участието си в сръбско-турската война Николаев е награден със сръбско военно отличие. През Освободителната война от 1877-1878 г. е командир на рота от V-та Опълченска дружина. Показва самоотверженост и храброст в тежките боеве при Шипка и Шейново, където е и ранен.

След войната Николаев служи в Румелийската милиция. Той е един от посрещачите на първия управител на Източна Румелия- Алеко Богориди. Именно Николаев повлиява на Богориди в знаменитото му решение да се появи пред множеството с калпак вместо с фес. В Харманли Николаев казва на управителя на областта:

“На човек с фес аз няма да рапортирам.”  

На 15 ноември 1885г. Данаил Николаев се издига до чин майор от милицията. Майорът твърдо подкрепя БТЦРК в осъществяването на Съединението, като именно военни части, командвани от него, в нощта на 5 срещу 6 септември 1885г. обграждат конака и арестуват управителя на Източна Румелия Гаврил Кръстевич. След преврата майор Николаев е назначен във временното правителство като главнокомандващ на милицията, а на 11 септември е повишен в звание подполковник.

При избухването на Сръбско-българската война Николаев е командващ на Източния корпус на българската войска (готвещ се за война с Турция).  Подполковник Николаев успява за едва две денонощия (без почивка) да предислоцира всички части, разположени по южната граница към западната. Той оглавява и мощното контранастъпление срещу сърбите, което довежда до пълния им разгром. След войната е повишен в чин полковник - така става първият полковник в българската армия.

След преврата срещу княз Александър I Николаев е назначен за военен министър и като такъв действа безкомпромисно срещу участвалите в русофилските бунтове от 1887 г. Предлаган му е голям подкуп, за да отстъпи поста си на проруски офицер, но отказва. На 22 септември 1908 г. Николаев подписва Манифеста за обявяване на Независимостта.

На 18.05.1909 г. Данаил Николаев става първият български офицер, получил най-високото звание в армията ни - генерал от пехотата. В периода 1907 - 1911 подготвя войската ни за съдбоносната Балканска война. За голямата роля, която генералът има за изграждането на армията ни говори начинът, по който народът го е наричал - "Патриархът на българската войска" . Според една от версиите той получил това признание на преклонна възраст, когато в лекарска чакалня непознат мъж (запасен офицер) му целува ръка. Николаев изумен казва:

“Защо го правите това, аз да не съм владика?”,

а мъжът отвърнал:

 “Г-н генерал, не сте владика, но вие сте патриархът на българското войнство”.

През 1925 г. достойният офицер претърпява ужасна трагедия - единственият му син е убит при атентата в черквата "Св. Неделя". 

На  29 август 1942 г. приключва изпълненият с храброст и мъжество живот на генерал от пехотата Данаил Николаев. Този храбър офицер живее в две епохи и участва в раждането на новата българска държава, в нейните триумфи и падения и докрай остава верен на отечествения дълг!

Прочети цялата статия

Честит ден на Независимостта!

Честит ден на Независимостта!

На 22 септемвро 1908 г. княз Фердинанд провъзгласява окончателното възстановяване на българската Независимост. В старопрестолната столица Търново Фердинанд става цар на българите и окончателно отмива срама от османското завоевание. След 500 години  БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО възкръсва.

ДА ЖИВЕЕ ЕДИННА И НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРИЯ!                                                                

Прочети цялата статия

Швейцарецът, дал живота си за България - Луй Айер

Повече от век Швейцария е символ на политическа и икономическа стабилност, а страната не е водила война от далечната 1847 г. Швейцарецът, за когото ще ви разкажа, обаче участва в три войни и припознава бедната, неразвита, изпълнена с политически борби и многострадална  България за свое второ отечество.

През 1865 г. в швейцарското селце Хомберг се ражда Луй Айер. От малък се увлича по спорта и се занимава с различни спортни дисциплини. Айер се доказва като отличен педагог и треньор, като под негово ръководство училището във град Веве (Вьове) печели национален спортен конкурс.

Едва на 29 години - през 1894 г. - съдбата изпраща Луй Айер в България - по покана на тогавашния просветен министър Георги Живков, Айер и още 9 негови сънародници пристигат в България, за да положат основите на физическата култура в българските учебни заведения. Луй Айер развива невероятна организационна дейност най-вече в дунавските градове Лом, Силистра и Русе, където създава спортни клубове и със собствени средства купува и предоставя на младежта първите гимнастически уреди в България. Става треньор на "юнашките дружества"(съюзът на българските гимнастически дружества се е наричал "Юнак" - от там и популярното скандиране "Българи! Юнаци!"). Швейцарецът се занимава не само със спорт, но подпомага организирането на музикални и театрални представления, печели уважението на цялото общество . Сближава се с народа ни, започва да се интересува от неговите обичаи, история и фолклор. Възпитава своите спортисти в патриотизъм и сам започва да изпитва неподправена обич към България, сам казва:

"Нищо от това, което се отнася до нравите, обичаите и стремежа на тази страна, не ми е чуждо" 

През 1912 г. избухва Балканската война и швейцарецът, който съвсем спокойно би могъл да напусне България и да се върне в алпийския уют на родната си страна, се записва като доброволец в Македоно-одринското опълчение. Нещо повече - той сам набира още доброволци и така сформира своя "юнашки легион", в който се включват български спортисти, които той е тренирал. Във войната се включват и сънародниците на Айер, дошли с него в България, както и дъщеря му, която по време на бойните действия е милосърдна сестра.

Като ротен командир през Балканската и Междусъюзническата война Айер участва  в редица тежки сражения - за своята храброст швейцарецът е произведен в чин подпоручик и получава два ордена за храброст. Айер не само воюва за България на бойното поле, но след трагедията, която страната претърпява през Междусъюзническата война, той със собствени средства издава на френски език книгата "Pro Bulgaria", в която пламенно защитава българския национален идеал и стремежа на българите за обединение. Айер остро критикува разразилата се антибългарска кампания и разкрива жестокостите, които съюзниците извършват срещу българското население.

През Първата световна война, Айер не се поколебава и въпреки възрастта си (51 години) отново се записва доброволец, първоначално е изпратен в обоза, но по негово настояване отива на първа линия. В сражения край Дойранското езеро Айер отново показва храброст и самоотверженост.  На 2 септември 1916 г. забележителният швейцарски педагог и голям български патриот Луй Айер е смъртоносно прострелян. Айер жертва себе си в името на идеала на "своята втора родина" , както с умиление нарича България...

В Швейцария съществува традиция всяка сутрун пред домовете да бъде издиган националният флаг. Пред семейната къща на Луй Айер и до днес се вее българският трибагреник...

Прочети цялата статия

Да бъдеш герой на 14 години или историята на майор Райчо Николов

Майор Райчо Николов е един от героите на Съединението - загинал на 6 септември 1885 г. Този достоен българин обаче доказва храбростта и героизма си много преди 1885 г.

Райчо Николов се ражда в балканското село Райковци на 1 юни през далечната 1840 г. Рано остава сирак и чиракува в Търново, а после и в Русе. През 1853 г. избухва Кримската война и военните действия бързо достигат Балканския полуостров и българските земи. По това време в Русе е разположен мощен турски гарнизон. Младият Райчо е приютен от русенски кожухар, в чиито дом се помещава кръчма. Именно там българчето дочува от турски офицери за план на турското командване, целящ части на русенския гарнизон да преплават Дунав и изненадващо да нападнат руския корпус при Гюргево.

По това време хиляди българи таят надежда, че поредната Руско-турска война ще ги избави от османското владичество. Много наши сънародници се включват като доброволци в руската армия, а други се стремят по всякакъв начин да подпомогнат руското настъпление. Това прави и Васил Кожухаров, който е приютил младия Райчо. Когато момчето му споделя какво е дочуло от турските офицери, Кожухаров го насърчава в храброто му намерение - едва 14-годишен и не умеещ да плува добре, Райчо решава да преплува Дунав и да предупреди руското командване за плана на турците. Под мишниците на момчето са завързани кратунки, за да му помагат, колкото е възможно, и храбрият юноша се хвърля в Дунав. На няколко пъти едва не се удавя заради мрака и тинята, според някои сведения дори турски гранични патрули стрелят по него, а достигайки отсрещния бряг е премръзнал и силно изтощен. Посрещнат е от руски разузнавачи, на които предава ценните сведения.

На 25 юни 1854 г. турците предприемат "изненадващо" според тях нападение, но русите са осведомени за него и посрещат противника с мощни артилерийски залпове и с упорита съпротива осуетяват плана на турското командване. Едва ли руското разузнаване е узнало за нападението само от Райчо Николов, но неговите сведения със сигурност са имали своята висока стойност. Доказателство за това е фактът, че подвигът на момчето е веднага оценен от руското командване. Българинът е награден с медал "За усърдие" от ген. Горчаков, а самият император Николай I го награждава с дворянско звание и с възможността да се обучава в руско военно училище. Българинът служи в руската армия, но никога не забравя отечеството си и сам споделя:

"Душата ми изгаря за Балкана"

Познава се с Христо Ботев и други български революционери, включва се като доброволец в Сръбско-турската война от 1876г., в която се отличава с храбростта си и получава сръбски отличия и чин майор от сръбската пехота. Използва връзките си, за да се срещне с император Александър II и да му разкаже за турските зверства при потушаването на Априлското въстание.

Завръщайки се в Русия участва активно в подготовката на българското опълчение, през 1877г, издава първия български военен устав, а в самата война е ротен командир и участва в едни от най-кръвопролитните сражения при Шипка. За героизма си през Освободителната война получава орден "Св. Анна".

След войната Райчо Николов е кадрови офицер в новата българска войска, а през 1882-1885 е командир на Пловдивската окръжна жандармерия, като полага усилия за утвърждаването на българския характер на Източна Румелия. Макар и през 1883 г. да е произведен в чин майор, сред народа е познат като капитан Райчо или дядо Райчо - не заради възрастта си, а заради богатия си житейски опит.

През 1885 г. майорът извършва може би най-значимото си дело - включва се активно в подготовката и осъществяването на Съединението. След превземането на Пловдив от революционерите е назначен е за комендант града. За съжаление героят, които през целия си живот се бори за свободата на България, пада убит не в битка, а при трагичен инцидент. В деня на Съединението началникът на Пловдивската пощенска станция Коста(дин) Тодоров прострелва смъртоносно майора.И досега подбудите на убиеца не са изяснени - според една версия е бил пиян, според друга се е страхувал от арест, а според трета се е опитал да демонстрира лоялност към правителството на Източна Румелия...На погребението на капитан Райчо се стичат повече от 50 000 души от цяла България, за да засвидетелстват почитта си към героя.

И до днес капитан Райчо остава в паметта на признателните пловдивчани и е пример за родолюбие и невероятен героизъм - пример за това, че любовта към отечеството се заражда у патриотите още в детството и, че човек е способен на подвизи, независимо от възрастта си.

Прочети цялата статия

Битката за Балчик - 1916 г.

Още с влизането на България в Първата световна война през октомври 1916г. главните сили на Антантата решават да респектират новия си враг и координират своите действия, подлагайки на разрушителни бомбардировки българското Беломорско и Черноморско крайбрежие. Ударът, нанесен от англо-френския съюзнически флот върху беломорските ни пристанища, е изненадващ и предизвиква гневна реакция сред обществото ни, а когато няколко дни по-късно руски кораби започват да бомбардират Варна, българите са потресени. Като отговор на тази агресия за кратко дори храм-паметникът "Св. Александър Невски" е преименуван на "Св. Св. Кирил и Методий".

Руските бомбардировки по Черноморието ни зачестяват, след като България през 1916 г. започва война с Румъния. С блестяща десантна операция на 5 септември 1916 г. българският флот овладява Балчик. Градът е важен за снабдяването на Трета българска армия, воюваща в Добруджа. Това кара руският флот да предприеме действия срещу селището и така на 7 и 9 септември 1916 г., без да срещнат съпротива, руски кораби откриват огън по града, нанасяйки значителни щети - разрушени са множество сгради, сред които най-голямата мелница в България. Българското командване решава да постави брегова артилерийска позиция край Балчик. От Варна е преместена една батарея под командването на капитан Георги Радков (на снимката).

Георги Радков е роден в Разград през 1889 г. в семейството на военен. Като артилерист, взема участие в едни от най-важните битки през Балканската война - при Лозенград, Бунар Хисар, Одрин, Чаталджа. За около година служи в бреговата артилерия във Варна. През Първата световна война участва в разгрома на Сърбия като командир на гаубична батарея от Видинския тежък артилерийски полк. През лятото на 1916 г. е назначен за командир на батареята, която през есента е преместена край Балчик.

Подобно на ген. Колев, кап. Радков изпитва естествените за всеки българин чувства на признателност спрямо Русия и руския народ, за което свидетелства личният му дневник от годините във Военното училище:

Русите проливаха толкова кръв за нас, сложиха костите си за да извоюват нашата свобода, и ето че сполучиха и изведнъж, като че ли всичко пропадна с Берлински договор, ако мога така да се изразя. 

Именно последствията от пагубния Берлински договор обаче тласкат България към Първата световна война, в която руси и българи се впускат в братоубийствени сражения.

На 12 декември 1916 г., след като вече България е освободила Добруджа, Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България) правят официално предложение за спиране на войната и възстановяване на мира в Европа. Вместо да даде положителен отговор, Руската империя заповядва на своя флот поредна атака над българското крайбрежие. На 13 декември три руски бойни кораба се насочват към Балчик (към този момент България  е спечелила войната в Добружда, т.е. атаката е стратегически необоснована и има за цел сплашване на българското население ). Превъзходството на руските сили е смазващо - само флагманският кораб "Память Меркурия" е в състояние за минута да изстреля снаряди, с общо тегло, надвишаващо 70 пъти, това, с което бреговата артилерия може да му отвърне. Общата огнева мощ на трите руски кораба превъзхожда тази на българската артилерия 100 пъти...

Въпреки явното превъзходство на противника и липсата на опит, кап. Радков проявява самообладание и успява да мотивира своите артилеристи. Те откриват огън срещу руските кораби и така отвличат вниманието им от самия град. При невероятно трудни условия - руските снаряди избухват на метри от батареята, артилеристите проявяват нечувано мъжество и всеотдайност - според фабричните специфики на бреговите оръдия, те са в състояние да произвеждат по 1 изстрел за минута, но нашите артилеристи успяват да произвеждат по 1 изстрел на всеки 40 секунди. На практика техните снаряди не би трябвало да нанасят поражения по дебелата броня на "Память Меркурия", но българите успяват да направят няколко точни попадения, предизвиквайки взрив на кърмата на крайцера, което кара руската флотилия да се оттегли. В защитата на Балчик участват също водосамолети и първата българска подводница UB-18. Балчик търпи сериозни поражения, има жертви сред мирното население. Ожесточеният отпор на българската брегова артилерия обаче спасява града от пълно разрушение - той е амфитеатрално разположен и гъсто застроен - на практика всеки изстрелян снаряд означава точно попадение.

След войната съдбата е немилостива към героя от Балчик - кап. Радков. Макар и за кратко да заема дипломатически длъжности, той е свързан с БЗНС и след преврата от 9 юни 1923 г. е арестуван и пребит от новата власт. След атентата в черквата "Св. Неделя" е отново арестуван. През 30-те години обстановката в страната се нормализира и правителството оценява заложбите на офицера - той има богат опит и владее 5 езика. Кап. Радков служи в строителни войски, назначен е за кмет и околийски управител в различни селища. Именно като околийски управител на Оряхово го заварва деветосептемврийския преврат. "Народният" съд го привлича като обвиняем и го осъжда на смърт, въпреки връзките му със земеделското правителство, въпреки репресиите, на които го подлага правителството на А. Цанков и най-вече въпреки проявения героизъм в трите войни за национално обединение. Присъдата е изпълнена на 25 март 1945 г.

През 2007 офицерът е посмъртно амнистиран, а днес централният площад в Балчик, носи името "Капитан Георги Радков". Подвигът на кап. Радков и на подчинените му макар и да не е широко е известен, завинаги остава в паметта на признателните жители на Балчик...

Прочети цялата статия