Гюро Михайлов

Който е посещавал Пловдив, няма как да не е забелязал големия паметник в центъра на града, разположен до Военния клуб. За голяма част от гостите на града, а и дори за много пловдивчани този паметник не означава нищо, а личностите, изобразени на него, са напълно непознати. За други, мъжът в центъра на композицията- Гюро Михайлов - е символ глупостта. Твърде малко са хората, които истински оценяват делото на Михайлов.

Роденият в село Розовец, Гюро Михайлов е бил войник в източнорумелийската милиция. През 1880 една от задачите на милицията била охраната на местната банка, където се помещавали щабовете на милицията и жандармерията. На 25 декември (Коледа) 1880 охраната на паричното ковчеже на третия етаж била поверена на 20-годишния Гюро Михайлов. Около 23 часа в сградата избухва пожар - причините за него оставят неизяснени (през годините се прокрадва и версията за умишлен палеж с цел прикриване на финансови злоупотреби).

Въпреки усилията на пожарната, войници и дори граждани дървената сграда е обхваната от пламъци и положението изглежда безнадеждно. Някои документи, както и бойните знамена на Първа и Втора бойна дружина са спасени, а всички дежурни напускат сградата. Единствен на поста си на третия етаж остава Гюро Михайлов. Когато е подканен от счетоводителят на щаба Иван Костов да напусне зданието, Г. Михайлов насочва щика си срещу него и заявява, че без заповед от командира си няма да напусне поста. Именно за тази му постъпка, той е наричан глупец и безумник. А всъщност Михайлов безукорно е изпълнявал устава, пред който се е заклел:

Часовоят е длъжен: 1. Внимателно да варди постта си и всичко, що му е дадено за наглеждане, и 2. Да не напуща поста си, догдето не го сменят или приберат, ако и животът му да е в опасност.

Когато командирът му Никола Костадинов успява да се качи до поста, подът се срутва и завлича в пламъците Г. Михайлов, командира му и още трима войници.

Отговор на безумните твърдения и обвинения срещу Гюро Михайлов дава Народният поет  в своето стихотворение "При гробът", посветено на загиналите в пожара герои. За това, че подвигът на Михайлов някога е бил оценен подобаващо, свидетелства и паметникът му, който и до днес стои в центъра на Пловдив и тихо напомня на българите, че понятия като дисциплина, самоотверженост и дълг не са просто празни думи.

Когато българите с право се възхищават на дисциплината и реда в нации като немската и японската, би било хубаво да си спомнят за Гюро Михайлов. Защото, ако днес проявявахме поне частица от гражданската съвест и служебна дисциплина на неукия селяк от с. Розовец, положението в България щеше да е много по-различно...

Прочети цялата статия

"От Триумф Към Трагедия" : Част Трета

Въоръжени сблъсъци между съюзниците настъпват още преди подписването на Лондонския мирен договор. Разбирайки агресивните намерение на сърбите и гърците в Македония, ВМОРО (с разрешение на командването на българската армия) предприема курс на въоръжена борба срещу чуждите окупатори.

При така ескалиращото напрежение и с оглед на предизвиканото от Сърбия забавяне на Петербургската конференция (имаща за цел да уреди споровете между съюзниците), цар Фердинанд допуска може би най-фаталната грешка през своето управление. Смятайки, че една бърза българска офанзива би сплашила съюзниците и би ускорила намесата на Великите сили, на 16 срещу 17 юни без дипломатическа подготовка цар Фердинанд заповядва на армията да  атакува съюзническите позиции. Според повечето историографи атаката НЕ е съгласувана с правителството, което е явно нарушение на действащата тогава конституция.

По-късно Иван Е. Гешов  с право нарича тази заповед "престъпното безумие". Дори без македонските земи България държи под контрола си обширни територии в Тракия и голям излаз на Егейско море. За миг България губи всичките си позиции пред Великите сили - превръща се в агресор, дава повод на Сърбия и Гърция да задействат плана си за общи действия срещу нея, а също така и възможност на Румъния да изпълни заканата си, че при евентуален сблъсък между съюзниците ще нахлуе в  България. Дори най-големите защитници на България са неспособни да я оправдаят - въпреки справедливата кауза на нападението, то е остро нарушение на международните договори, които страната е подписала.

България постига частични успехи на бойното поле, но катастрофата добива трагични измерения, когато на 28 юни Румъния нахлува през абсолютно незащитената северна граница, а на 29 и 30 същия месец Османската империя започва мащабна офанзива по суша и море, която помита слабо укрепените български позиции в Източна Тракия. Западната преса обсипва с подигравки румънците затова, че те не водят боеве с българската армия, а само грабят и мародерстват, междувременно турската армия подлага на терор българското население в Източна Тракия, а на 11 юли преминава довоенната граница и заплашва големите градове в Южна България.

Така притисната от всички страни и водеща война срещу армии с обща численост над 1 250 000 души, България е принудена да иска мир и първа изпраща свои пратеници на Букурещката мирна конференция, която се превръща в унизително изнудване. Въпреки огромния принос на България за победата над Турция, сърби, румънци и гърци се държат арогантно с българите. Като пример ще приложа изявление на сръбския делегат Спалайкович, след като ген. Фичев му отбелязва, че Сърбия не бива да настоява за твърде несправедлив мир, защото се нуждае от българското приятелство в геополитически план. Ето и "братските" думи на сърбина:

"Ние не искаме вашето приятелство. Ние искаме с вас една граница, която да бъде до гърлото ви като един юмрук, с който можем всякога да ви строшим челюстта."

Подписването на Букурещкия мир е възприето в България с огромно прискърбие  - повечето българи в Македония остават под чужда власт и през следващите 90 години са подложени на унищожителна асимилация.След Цариградския договор (уточняващ границите на България и Османската империя в Източна Тракия) се оказва, че България е загубила по-голямата част от завладените през Първата Балканска война територии и че хиляди тракийски българи завинаги напускат домовете си. Ценната в стопанско отношение Добруджа е изцяло окупирана от Румъния. Малка утеха за българите остава излазът, който получават на Беломорието - излаз, който едва шест години по-късно ще бъде загубен...

--------------

част първа

част втора

Прочети цялата статия

"От Триумф Към Трагедия" : Част Втора

Още преди края на сраженията с турците, "съюзниците" на България започват провокации в "освободените" от тях земи.

Според предварителния договор между България и Сърбия, Македония е разделена на "безспорна" (в която сърбите нямат претенции) и "спорна" (западна) част. В договора е предвидено съдбата на спорната част да бъде уредена чрез руски арбитраж, който да определи дали да бъде включена в пределите на България или Сърбия.

"Спорната" зона в Македония (в сиво)

Като следствие от ангажираността на българската армия в боеве в Източна Тракия, Сърбия окупира не само "спорната", но и голяма част от "безспорната" зона. Навлизайки в Македония, сръбските войски са посрещнати като освободители и са активно подкрепени от чети на ВМОРО, действащи в тила на турците и имащи обща численост от 15 000 души. Въпреки дружелюбното отношение на българите, още в първите дни сърбите се заемат със задачата насилствено да изкоренят българското самосъзнание у наслението. Документирани са хиляди издевателства над българи, които стигат до абсурдност. Така например българският учител Коце Ципушев е принуден да бяга, след като в присъствие на сръбски военни вдига наздравица за българските победи. Също за наздравица е убит Атанас Лутвиев. С 47 удара с нож в Куманово е убит Йордан Йовчев, защото, влизайки в общината, поздравил с "добър ден", а не с "добар дан" (!?). Сръбската наглост стига до там, че дори престолонаследникът Александър Караджорджевич, влизайки в Скопие, удря плесница на приветстващото го българско момиченце, защото на въпроса му "Па шта си ти?", то отговорило, че е българка.

Гръцките зверства в Егейска Македония имат дълга предистория. Печално известното Загоричанско клане от 1905 е само прелюдия към жестокостите, които гърците извършват през Балканските войни.

В самата България все по-често се чуват гласове за незабавен удар срещу Сърбия и Гърция. Това се обуславя с многото представители на македонската емиграция в българската политика и армия. Българската войска е на върха на своята слава - цялата европейска преса засипва с похвали героизма на войниците и военното майсторство на командирите. Сред обществото все по-популярна става лъжовната и пагубна теза за непобедимостта на българската армия, която след тежките боеве срещу турците е физически и морално изтощена.

Междувременно румънските искания за териториални компенсации в Южна Добруджа стават все по-настоятелни. Според официалната румънска позиция компенсацията е необходима, за да се възстанови политическия баланс на Балканите с оглед на очакваното териториално разширение на България след края на Балканската война. За да оправдае пред собствения си народ заграбването на тази нямаща нищо общо с румънската история област, правителството в Букурещ прокарва тезата, че в Македония живеят десетки хиляди куцовласи, имащи румънско потекло и за съдбата, на които Румъния трябва да бъде обезпечена. Румъния обаче не предявява претенции спрямо Сърбия - все пак сръбските области няма как да и́ осигурят апетитен излаз на Черноморието, а и двете страни се оказват естествени съюзници в стремежа си да разпокъсат Австро-Унгария (в империята има големи сръбски и румънски общности).

--------------

част първа

част трета

Прочети цялата статия

"От Триумф Към Трагедия" * : Част Първа

Първата и Втората Балкански войни са моменти на върховен героизъм и ужасяваща смесица от еуфория и безпределно огорчение за народа ни.

Започналата през есента на 1912 Първа Балканска война завършва с победа на Балканските съюзници над Османската империя. Тя се отличава с еуфорията, настъпила в България, преди започването и́ - при получаването на заповедите за мобилизация в българските селища вместо плач, се чувала музика и са се играели хора. Българите по това време имат лъжовната представа, че Османската империя, имаща население около пет пъти по-голямо от българското, чиято армия е претърпяла реорганизация и е била обучавана от западни военни инструктори, ще бъде лесно повалена. Още по-странното е, че по-време на военните действия българската войска изумява света, като наистина успява да победи по-добре въоръжената армия на доскорошния си сюзерен.

 Безспорен е фактът, че действията на останалите съюзници срещу империята имат второстепенно значение. Българите не само успяват да превземат силно укрепени и модернизирани от западни специалисти крепости като Лозенград и Одрин, но и достигат на минимално разстояние от османската столица, заплашвайки я с инвазия. Този факт неимоверно много улеснява сърби, черногорци и гърци- османското командване е принудено да пренасочи подкрепленията, предвидени за борба срещу Сърбия и Гърция, към Източна Тракия, за да защити Цариград.

Достатъчно е да се погледнат и статистическите данни, за да се посочи неравната роля, която съюзниците имат във войната. България, чието население наброява 4 430 000 души, мобилизира 600 000 бойци (от които 360 000  участват в сражения). Общата численост на армиите на Сърбия, Черна гора и Гърция е по-малка от тази на българската войска- трите държави мобилизират общо 500 000 души, от които във военни действия участват 320 000. В загубите на жива сила разликата е още по-очевидна - българите дават 84 000 жертви (убити ранени), а съюзниците общо 52 000.

Като резултат от съюзническата офанзива Османската империя подписва Лондонския мирен договор, узаконяващ поражението и́ и предоставящ на съюзниците всички османски територии на запад от линията Мидия - Енос.

линията Мидия-Енос (в червено)

Очевидно е, че за победата над могъщата империя най-голям е българският принос. Удовлетворението и гордостта на народа от чутовните победи и безпримерния героизъм на българската армия скоро след края на войната преминават в гняв и желание за мъст. Оказва се, че по-голямата част от географската област Македония, най-вече заради която България започва войната срещу Турция, остава под гръцка и сръбска окупация. Въпреки ясно изразения български етнически характер на областта, гърци и сърби отказват да оттеглят войските си - нещо повече - непосредствено след сключването на Лондонския договор двете държави сключват тайна спогодба, насочена срещу България и нейните интереси в Македония...

* Заглавието на статията е всъщност името на книгата на Симеон Радев, описваща преживяванията му през Балканската война и последвалата след Междусъюзническата война Букурещка мирна конференция.

--------------
част втора

част трета

Прочети цялата статия