При така ескалиращото напрежение и с оглед на предизвиканото от Сърбия забавяне на Петербургската конференция (имаща за цел да уреди споровете между съюзниците), цар Фердинанд допуска може би най-фаталната грешка през своето управление. Смятайки, че една бърза българска офанзива би сплашила съюзниците и би ускорила намесата на Великите сили, на 16 срещу 17 юни без дипломатическа подготовка цар Фердинанд заповядва на армията да атакува съюзническите позиции. Според повечето историографи атаката НЕ е съгласувана с правителството, което е явно нарушение на действащата тогава конституция.
По-късно Иван Е. Гешов с право нарича тази заповед "престъпното безумие". Дори без македонските земи България държи под контрола си обширни територии в Тракия и голям излаз на Егейско море. За миг България губи всичките си позиции пред Великите сили - превръща се в агресор, дава повод на Сърбия и Гърция да задействат плана си за общи действия срещу нея, а също така и възможност на Румъния да изпълни заканата си, че при евентуален сблъсък между съюзниците ще нахлуе в България. Дори най-големите защитници на България са неспособни да я оправдаят - въпреки справедливата кауза на нападението, то е остро нарушение на международните договори, които страната е подписала.
България постига частични успехи на бойното поле, но катастрофата добива трагични измерения, когато на 28 юни Румъния нахлува през абсолютно незащитената северна граница, а на 29 и 30 същия месец Османската империя започва мащабна офанзива по суша и море, която помита слабо укрепените български позиции в Източна Тракия. Западната преса обсипва с подигравки румънците затова, че те не водят боеве с българската армия, а само грабят и мародерстват, междувременно турската армия подлага на терор българското население в Източна Тракия, а на 11 юли преминава довоенната граница и заплашва големите градове в Южна България.
Така притисната от всички страни и водеща война срещу армии с обща численост над 1 250 000 души, България е принудена да иска мир и първа изпраща свои пратеници на Букурещката мирна конференция, която се превръща в унизително изнудване. Въпреки огромния принос на България за победата над Турция, сърби, румънци и гърци се държат арогантно с българите. Като пример ще приложа изявление на сръбския делегат Спалайкович, след като ген. Фичев му отбелязва, че Сърбия не бива да настоява за твърде несправедлив мир, защото се нуждае от българското приятелство в геополитически план. Ето и "братските" думи на сърбина:
"Ние не искаме вашето приятелство. Ние искаме с вас една граница, която да бъде до гърлото ви като един юмрук, с който можем всякога да ви строшим челюстта."Подписването на Букурещкия мир е възприето в България с огромно прискърбие - повечето българи в Македония остават под чужда власт и през следващите 90 години са подложени на унищожителна асимилация.След Цариградския договор (уточняващ границите на България и Османската империя в Източна Тракия) се оказва, че България е загубила по-голямата част от завладените през Първата Балканска война територии и че хиляди тракийски българи завинаги напускат домовете си. Ценната в стопанско отношение Добруджа е изцяло окупирана от Румъния. Малка утеха за българите остава излазът, който получават на Беломорието - излаз, който едва шест години по-късно ще бъде загубен...
--------------
