Петричкият инцидент: Част Втора

На 22 октомври, без да е обявена война, гръцката армия започва артилерийска подготовка, извършва въздушно наблюдение и нахлува на територията на тогавашния Петрички окръг. Нашите военни части не оказват упорита съпротива поради ограничените си ресурси, а и заради заповедите на правителството, надяващо се на дипломатическо решение на конфликта. Но Атина отказва каквато и да е комуникация със София. Дори на изпратените в Петрички окръг български подкрепления е разпоредено да не се съпротивляват упорито - правителството вече е уведомило Обществото на народите за гръцката агресия и международната организация е разпоредила незабавно спиране на огъня.  При това положение срещу гръцката армия, която при настъплението си извършва палежи, грабежи, убийства и изнасилвания, се изправят доброволци и четите на ВМРО . Именно дейците на революционната организация с помощта на населението спират гръцката инвазия и спасяват Петрич от погром.

При тази си акция гърците за пореден път се показват като слаби войници - те практически не срещат организирана съпротива, а воюват срещу нередовни партизански части (четите на ВМРО) и сформираната от населението доброволна милиция. Въпреки това според Иван Михайлов загубите на гърците възлизат на 120 човека. Гръцките войници обаче компенсират липсата на бойни умения с жестокостта си - за това свидетелства дописка на американския журналист Маркъм относно конфликта:

“Днес посетих селата Петрово, Лехово и Пиперица, при което видях неопровержими доказателства за гръцката вандалщина и разбойничество. В с. Лехово, което е на самата граница, видях трупа на 16-годишно момче, което е зверски заклано с брадва.”

Интересен е краят на гръцката инвазия - след международна намеса гърците напускат българската територия на 29 октомври. Същият ден ОН организира международна комисия, начело с британския посланик в Мадрид Хорас Ръмболд. Изготвеният доклад определя гръцкото нахлуване като необосновано и заставя Кралство Гърция да изплати на Царство България обезщетение в размер на 30 милиона лева за нанесените щети. На фона на непосилните репарации, които България според Ньойския договор дължи на Гърция, сумата е нищожна, но международният доклад и санкциите спрямо Гърция имат морален ефект. За пръв път международна организация отсъжда в полза на България, за пръв път след Сръбско-българската война не България, а друга балканска страна е заклеймена като агресор в конфликта между тях. Страната ни постига сериозен дипломатически успех в условия на вътрешна криза и външна изолация.

От тези 30 милиона лева, които Гърция изплаща на България, 1 200 000 лева са заделени и дадени на защитниците на Петрич. Героите обаче се отказват от възнаграждението си и извършват нещо немислимо в днешното, доминирано от материалисти, време - те даряват цялата сума, дадена им от правителството, за изграждането на сграда на Петричката непълна смесена гимназия, която до този момент се помещава в частен дом. Когато средствата от възнаграждението свършват, петричани стигат още по-далеч в своя безкористен патриотизъм -  те се самооблагат, за да довършват строежа. Тютюнопроизводители отделят от печалбата си, служители от заплатата си... И така през есента на 1929 г. новата сграда на гимназията отваря врати и се превръща в паметник не само на героичната съпротива срещу гръцката агресия, но и на все още живия възрожденски патриотизъм у тогавашните българи. Безсмислената война завършва с градеж, доказващ, че най-силното българско укрепление през вековете е българският дух, възпитаван в манастири, читалища и училища...

На снимката горе : четата на Георги Въндев, участвала в отбраната на Петрич

--------------
част първа

Прочети цялата статия

Петричкият инцидент : Част Първа

През 1925 г. смазаната от Първата световна война България е изпаднала в дълбока политическа криза. В страната продължават ожесточените борби между нелегалната лява опозиция и правителството на Александър Цанков. Най-ярък израз на това противопоставяне са неуспешните опити за убийство на цар Борис III - в прохода Арабаконак анархисти едва не застрелват царя, а дни по-късно военното крило на БКП взривява черквата "Св. Неделя", но вместо монарха загиват 134 души. Отговорът на правителството е също жесток - започват гонения срещу всички лица, свързани с левицата - като резултат мнозина интелектуалци, нямащи нищо общо с атентатите са ликвидирани - сред тях са Гео Милев, Христо Ясенов и др.

Страната ни изпитва сериозни затруднения и в своята външна политика - след ПСВ съседите ни традиционно са враждебно настроени към България. През 1925 Кралството на сърби,хървати и словенци (след 1929 г. Югославия) е още по-агресивно спрямо България и дори разполага войски по границата - правителство на Цанков е изместило това на Стамболийски, което е било в твърде близки отношения с Белград. Тъй като правителството на Цанков взема властта не и без помощта на ВМРО, победителите от ПСВ го смятат за реваншистко и трудно сътрудничат с него.

В съседна Гърция положението също не е добро. Страната наскоро е претърпяла загуба във войната с Турция и правителството търси начин да отклони общественото недоволство от вътрешните проблеми. Явно водени от примера на Франция (която през 1923 нахлува в Германия), гърците решават да провокират обезоръжената след ПСВ България и да демонстрират сила за нейна сметка. Непрестанният тормоз над многобройното българското население в Егейска Македония и Тракия се засилва, като често гръцката армия извършва кланета над невинни българи - за тези си действия Гърция е санкционирана от Обществото на народите (предшественик на ООН).

Гръцките граничари се държат арогантно и предизвикателно спрямо българските си колеги, често нарушават териториалния суверенитет на България и отправят заплахи, че при българска съпротива гръцката армия за часове ще стигне Дупница. На 19 октомври 1925 г. на граничния пост при прохода Демир капия избухва поредният скандал. Гръцки граничар навлиза в българска територия и обвинява българите, че копаят окоп - всъщност това  е било кладенец, както по-късно комисията на ОН установява. Скандалът завършва с престрелка - гъркът е убит.

Гръцкото правителство само чака удобен повод и след убийството на гръцкия граничар нарежда на армията си да нахлуе в изпадналата в политическа криза и беззащитна на пръв поглед България. Гърците очакват лесна победа - българската войска е обезоръжена след 1919 г. и е просто сянка на на някогашното страшилище, поставило не един път гърците на колене във войните за национално обединение...

--------------
част втора

Прочети цялата статия

Шипченската Епопея

На 21 август (9 август по стар стил) започва едно от най-героичните и славни сражения на Освободителната война. За Шипченските боеве от 21 до 26 август 1877 г. е изписано и говорено много. Затова няма да се съсредоточавам върху подробностите относно самите бойни действия, а върху героизма на българските и руски воини и важната роля, която това сражение има за изхода на цялата Руско-турска война.

Значението на Шипченските боеве се обуславя от разположението на руските войски по българските земи към края на юли и началото на август 1877 г.  На север от Стара планина руската армия полага големи усилия, за да превземе добре укрепения Плевен - така турците успяват да задържат голяма част от руския военен потенциал далеч от Тракия. Междувременно на малобройния отряд на ген. Гурко се отдава да овладее Шипченския проход, след което освобождава Стара Загора. Като отговор на настъплението в Тракия, Османската империя изтегля мощната армия на Сюлейман паша от Албания (тя е прехвърлена в Тракия с английски кораби). След допълнително подсилване бойците на Сюлейман достигат обща численост от около 40 000 души.

Сюлейман насочва цялата си мощ към отряда на ген. Гурко (4 пъти по-малочислен от турските сили) - първо е превзета по-рано освободената Стара Загора. При турското настъпление хиляди цивилни са избити, а градът е буквално изпепелен. 

След падането на Стара Загора армията на Сюлейман се насочва към Шипченския проход - целта му е да го овладее, след което да прехвърли войските си на север, за да разкъса руския обръч около Плевен. Веднъж обединени, силите на Сюлейман и Осман паша (командващ защитата на Плевен) биха имали възможност не само да се противопоставят на русите, но и да ги изтласкат отвъд Дунав.

Героизмът и самоотвержеността на българите и руснаците, защитаващи Шипка, не са свързани само с воинския им дълг и чистия идеал, за които воюват. Българските опълченци са видели какво се е случило със Стара Загора, след като турците повторно превземат града - те са наясно, че подобна съдба очаква и всички селища на север от Балкана, ако Сюлейман успее да премине прохода и да се обедини с армията на Осман паша. А руснаците още помнят позорната загуба, която империята им претърпява в Кримската война и правят всичко по силите си, за да предотвратят повторен погром на руската армия.

Макар и османците да са пет пъти повече, опълченци и руснаци, командвани от ген. Столетов, се сражават смело. Положението особено на българските части  е тежко - първоначално предвидени да имат само охранителни функции, те са зле екипирани, а старото им оръжие често отказва.

Победата при Шипка е изключително ценна - малобройните защитници удържат османския устрем, руското командване най-сетне разбира, че подценяването на защитата на прохода е грешка - по-късно там са разположени свежи и по-многобройни части, които отблъскват втора османска офанзива от септември 1877 г. Така турските формирования в Плевен са поставени в безнадеждно положение - през зимата капитулират, а на пролет русите предприемат мощно настъпление в Тракия -  до голяма степен благодарение на героизма на шипченските защитници.

Битката има и важно психологическо значение - доказва на българите, че, макар и в състава на руската армия, те могат да се противопоставят на Османската империя, че заслужават свободата си. Шипка се превръща в пример за героизъм, тя дава мотивация и самочувствие на българската войска 35 години по-късно да прояви чудеса от смелост и героизъм в битки като тези при Аламидере, Одрин, Лозенград и Булаир.

 -----------
Знамената на българското опълчение

Прочети цялата статия

Спасителят на Родопите - Полковник Серафимов

Трагедията на българските войници, участвали във войните за национално обединение е, че след като освобождават хиляди свои братя от чуждия гнет, са принудени да отстъпят и да ги обрекат на погроми. Веднъж посрещнати с хляб и сол, при отстъплението си, те са изпращани с ридания. Има обаче и случаи, когато българските воини просто отказват да отстъпят и се бият до край. Именно такава е историята на 21-ви пехотен средногорски полк, командван от полковник Владимир Серафимов.

Владимир Серафимов е роден в Свежен на 12 август 1860г. Смята се, че семейството му има роднински връзки с Васил Левски. Бащата на Владимир е учител и от рано възпитава у сина си любов към отечеството. По време на Руско-турската война от 1877-1878г. родното село на бъдещия полковник е опожарено от редовна и нередовна турска войска, а баща му убит. Месеци след края на войната Владимир се прибира в Свежен. Гледката на родното му място, потънало в руини, има съдбоносно значение за младия българин. Вероятно това е и причината години по-късно той да направи всичко по силите си, за да предотврати подобна развръзка в Родопите.

След Освобождението Владимир Серафимов завършва Военното училище в София, а две години по-късно е и  неговото бойно кръщение в Сръбско-българската война. В навечерието на Балканската война той е вече с чин полковник. Възложено му е командването на 21-ви средногорски полк, които освобождава Централните Родопи. Родопчани посрещат своите освободители с хляб и сол под звуците на камбанен звън и военна музика.

Застрашено от успешното българско настъпление в района, през октомври 1912 г., турското командване изпраща там елитния турски корпус на Явер паша, наброяващ около 20 000 бойци. Българското командване преценява, че нашите части не са в състояние да се противопоставят на турците и нарежда на 21-ви средногорски полк да се оттегли на север към старата граница, откъдето се смята, че отбраната би могла да се организира по-добре. Вероятно, чувайки заповедта, в съзнанието на полковник Серафимов са изникнали картините на опожареното му родно село след временното отстъпление на руските части през 1877 г. Въпреки военния устав, задължаващ го да изпълни заповедта, той отговаря категорично:

"Аз не ще отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител..."

Неслучайно по-късно народът ще нарече битката от 3 ноември (21 октомври стар стил) 1912 г. "Родопската Шипка". 21-ви средногорски полк наброява около 5000 души. Според различни източници те се изправят срещу 15 000 или 40 000 турци - и в двата случая превъзходството на противника е смазващо. За да е още по-тежко положението, в нощта преди битката температурите падат и започва да вали сняг. Поради близостта на противника българите не могат да палят огньове...

Благодарение на стратегическите умения на своя командир, нашите воини постигат знаменита победа. Чрез добре преценена флангова, а след това и щикова атака, предвождана от самия полковник Серафимов, 21-ви средногорски полк обръща противниците си в бяг. С тези действия българските герои не само спасяват своите беззащитни братя и сестри от околните села, но и поставят армията ни в много по-благоприятна позиция за по-нататъшното настъпление срещу империята - седмици по-късно турците са изцяло изтласкани от Родопите. При различен развой на събитията не само българското настъпление би могло да не е успешно, но и турската армия би имала възможност да организира контраофанзива и да достигне българските територии от преди 1912 г.

Полковник Серафимов участва във всички войни за национално обединение. Славата му кара цар Фердинанд да пожелае да го направи свой адютант. Гордият Серафимов казва на приятелите си по този повод:

"Не мога да стана салонен офицер. Аз съм войник и такъв ще си остана."

След войните правителството предлага на Серафимов да бъде издигнат в чин генерал, но и на това предложение героят отказва:

 “Не бях произведен генерал тогава, когато трябваше, нека си остана полковник Серафимов, както ме знаят и обичат хората, за разлика от всички онези генерали, за които народът никога не е чувал.”

И наистина името на полковник Серафимов става нарицателно за героизъм и e мило на всеки родопчанин. Селото, край което се води битката от 3 ноември 1912 г., днес носи името Полковник Серафимово. А на възвишенията, при които българите побеждават, е издигнат паметник, носещ името "Родопската Шипка". Полковникът, присъства на първата копка през 1932 г., но умирайки през 1934 г., не вижда монумента готов. Още през 1912 г. обаче той и войниците му с делото си издигат вечен и непоклатим паметник в душата на родопчани, паметник сякаш разказващ за героизъм, сравним само с този на легендарния защитник на Родопа планина Момичил юнак...

Прочети цялата статия

Забравеният Апостол - Димитър Матевски

Димитър Матевски е роден през 1835 в будния град Чирпан, дал на България много достойни мъже. Като повечето български революционери и той започва народополезната си дейност като просветител. Матевски учи в Стара Загора, а самият той става учител едва на 12-годишна възраст - първо в Караорман, а после в Меричлери, където основава и читалище. Ограмотява не само децата, но и техните родители.

През целия си живот Матевски е отявлен противник на гърцизма - фанариотска клевета е и причината да напусне Меричлери към 1871 и да се засели в Пловдив- в една от махалите с най-голямо гръцко влияние. Вместо това да го отчая, Матевски с още по-големи усилия се противопоставя на гръцкото културно проникване сред българския народ. Назначен е за учител в училището "Св. Троица", към което също основава читалище. Занимава се и с книжовна дейност - в труда си "Гъркоманите" изобличава гърцизма и неговите домогвания. Матевски полага усилия за популяризирането на драматургията сред българите - по негова инициатива в Пловдив е организирано представлението "Геновева".

В Пловдив още през 1869 г. Матевски се запознава с Васил Левски и се превръща в негов деен помощник. Нещо повече - той е председател на революционния комитет в града. Участва и в подготовката на Априлското въстание, въпреки влошеното си здравословно състояние.

След Освобождението пламенният патриот не спира своята родолюбива дейност. Той  е един от първите, които организират народната съпротива срещу несправедливите решения на Берлинския конгрес.  Още на 16 август 1878 г. Матевски събира в дома си български патриоти и се взема решение при евентуално завръщане на турските войски в Южна България, да се започне въоръжена борба. По-късно свиква голямо събрание на всички румелийски патриотични комитети, като целта му е да се организира единен ръководен център на движението за обединение на българите.

Междувременно Матевски не спира и борбата си срещу гръцкото влияние в Източна Румелия (по това време гръцките националисти,а и официалната гръцка власт възприемат Източна Румелия като област с преобладаващо гръцко население). В редактирания от него вестник "Народний глас" Димитър Матевски призовава българите да не купуват стоки от гръцките търговци, също така повежда пловдивчани, които изгонват гърците от черквата "Св. Петка".

Английският консул, явно покровителстващ гръцкия елит в града, настоява за арестуването на Матевски. Българският патриот е принуден да бяга в София, а след завръщането му в Пловдив здравето му е силно влошено и на 28 октомври 1882 г. Димитър Матевски умира. Въпреки силната му обич към народа ни и непрестанните му усилия за подобряване на неговото положение, едва се намират средства за достойното му погребение. За това свидетелстват изпълнените със скръб и гняв думи на Захарий Стоянов :

 Матевски, тоя същий Матевски, другарят на Левски, организаторът на "Гимнастическите дружества", комуто се дължи съществуванието на Южна България, бяхме свидетели, като се погреба. Двама души, с дискос в ръцете, ходеха от дюген на дюген, да събират по петаче и две за неговото погребание. На тоя дискос спущаха своята лепта и враждебните нам елементи, с които покойний водеше отчаяна борба. Каква национална гордост... По същото това време всичките български вестници бяха облечени с черно за смъртта на еднн чуждестранец музикантин, който бе дошел в страната ни само от любов към лирите. Всички го оплакваха горчиво и изказваха мнение: да се помогне на фамилията му от народното съкровище... Пак по това време колоните на вестниците се пълнеха с биографията иа друг един облизан чуждестранец по случай сребърната му сватба. А за Матевски пи дума, ни ума. По-долу в същия град стваха живи прспирни, биеха се депутати, псуваха се за устрояването на някакъв си храм, пак над чуждите гробове подигнат. Ех, народ, народ, кога ще да погледнеш на своята изпокъсана черга?

Днес отношението към паметта на Димитър Матевски не е много по-различно. Един от малкото пазители на спомена за достойния българин е училището в Пловдив, носещо неговото име...

Прочети цялата статия

Монах, Книжовник, Изобретател, Революционер - Това е Матей Преображенски

Имайки предвид популярността на великия Васил Левски и заслужената обич и уважение, които народът ни изпитва към него, е странно, че толкова малко знаем за вероятно най-близкия му другар - Матей Преображенски.

През октомври 1828 г. в Ново село (Великотърновско) се ражда Моно Петров Сеизмонов. Едва 9-годишен остава сирак, а имотът на родителите му е разпилян между роднини и Моно е принуден да стане ратай. В периода 1846 - 1862 вече приел монашески сан и името Матей младият българин пребивава в различни манастири, най-известни от които са Дряновският и Преображенският. Същевременно се занимава с книжовна и просветителска дейност сред народа. Дори сам създава произведения.

Матей посещава и Атонския полуостров, където активно се самообразова - чете не само богословска и философска литература, а силно се интересува и от механика - по време на второто си пребиваване в Атон се опитва да построи воденица, задвижвана от морските вълни. Интересът му към иновациите го съпровожда през целия му живот - в Батошевския манастир изгражда мелница, задвижвана от пясък, конструира водна помпа, два модела пушки и дори прави опити за създаване на "вечен двигател". 

Матей Преображенски е сякаш постоянно в движение - посещава светите места в Палестина, пътува до Русия, Бесарабия и Влашко. Неслучайно народът го нарича Миткалото от "миткам се" - скитам се. По време на пътуванията си той помага на българските селяни - лекува ги, разкрива им нови земеделски методи, дава им семена, образова ги.

1862 г. се оказва съдбоносна за монаха - той решава да се включи в Първата българска легия, където се запознава с Васил Левски, с когото по-късно ще пътуват из България, за да пробуждат народа за борба. Нещо повече - Матей Преображенски се превръща в един от най-доверените приятели на Апостола.

След разпускането на Първата българска легия през 1863 г, отец Матей застава начело на малка чета, която действа  в Западна Стара планина. В сражение с преследвачи четата побеждава, но жертва пада един от приятелите на отеца. От следващата година Матей Преображенски се захваща с активна просветителска дейност - става пътуващ книжар, просвещава селата в Търновско, открива читалища и организира земеделски стопанства. 

През февруари 1869 г. Матей Преображенски се среща с Левски и започва да му помага в организирането на комитети из страната, съпровожда го в обиколките, помага също и на Ангел Кънчев, поддържа непрестанна връзка с Апостола чак до трагичната му смърт. След обесването на Левски отец Матей Преображенски е един от малкото революционери, които не губят вяра в делото . Заедно със Стефан Стамболов полага усилия за заздравяване на революционната организация. Събира средства за изграждането на "комитетски хан" край родното му село. Именно в този хан през 1875 г. от "ухобол" умира големият български патриот Матей Преображенски, който до самия край на живота си остава обвързан с идеята за българската свобода.

Не само идеите за технически иновации на отеца са надскочили времето си, но и неговите философски разбирания, които съчетават в себе си Православието, тайните познания от Атонските библиотеки и силната любов към българския народ.

 "Каква полза, братя мои, ако казува някой, че вяра има, а дела - няма"

                                                                                                                        М.Преображенски

Прочети цялата статия

Ангел Кънчев

Ангел Кънчев е една от най-ярките личности в революционната ни история и пример за подражание на патриоти като Захарий Стоянов.

Кънчев е роден в будния възрожденски град Трявна през 1850 г. Както пише за него З. Стоянов, той е "сиромашки син". Първоначално учи в родния си град, като негов учител е Петко Славейков. През 1860 г. семейството му се премества в Русе, където Кънчев продължава образованието си. Младият българин проявява особено усърдие, което кара местни граждани да му уредят обучение в Болградската гимназия. Благодарение на качествата си, завършва гимназията за кратко време, а междувременно у него все по-силно се проявява националното чувство и убеждението, че трябва да се включи в борбата за свобода на отечеството си. Следвайки тези си стремления, той се записва в Белградската артилерийска школа, като изхожда от идеята, че за бъдещата българска революция ще са необходими хора с военно образование. Ангел Кънчев разкрива своите качества и усърдие и в Белград и за кратко време се дипломира като артилерийски офицер.

В Белград младият патриот не се занимава единствено с образованието си, а също така се свързва с други революционно настроени родолюбци, сред които личат имената на Любен Каравелов, Васил Левски и Панайот Волов. Под влияние на тази среда се включва във Втората българска легия, а след нейното разпускане се оттегля в Румъния. Отвъд Дунав той демонстрира рано настъпилата у него политическа зрялост - едва 18-годишен отправя възвание към българския народ,  в което го призовава на борба срещу поробителя.

Разбирайки че емиграцията в Румъния не е готова да организира въстание, Кънчев се връща в Русе, където вижда, че и на българска земя подготовката за борба е крайно недостатъчна. За да не губи време, той отново се захваща с учение - издейства си от османското правителство да бъде изпратен в чешкото земеделско училище в Табор.

След като се завръща от Чехия, по покана на Каравелов, Кънчев се среща с Левски в Букурещ и се превръща в негов деен помощник. През 1871 г. той получава от Левски задачата да организира и разшири комитетската мрежа в Северна България.

На 5 март 1872 г. Ангел Кънчев бърза да премине на румънския бряг, тъй като трябва да съдейства за подготовката на общо събрание на революционната организация. Опитва се да се качи на парахода без паспорт, но най-вероятно е предаден и дейността му е разкрита на турските власти, заради което те го спират за щателна проверка. При опита си за бягство той опитва да окаже съпротива, но неуспешно (според З.Стоянов предателят, у когото Кънчев е преспал, е извадил от револвера на бунтовника повечето куршуми). Осъзнавайки обречеността си и факта, че след изтезания може да издаде ценна за комитетската мрежа информация, Ангел Кънчев извиква "Да живей България!". След това насочва револвера към черепа си, като се надява този път оръжието да произведе изстрел - това се и случва. Самоубийството прави голямо впечатление на цялото русенско гражданство, което в голямата си част не разбира мотивите на героя. Турското правителство обаче е особено загрижено, осъзнавайки, че смъртта на Кънчев е доказателство за назряващото бунтовно движение сред българите и най-вече за тяхната жертвоготовност.

На следващия ден се извършва тържественото погребение на героя, на което присъстват повечето русенски младежи - факт, който още повече озадачава турската власт. Ангел Кънчев е една от първите жертви на борбата, подета от Васил Левски, и е пример за пламенния и самоотвержен  патриотизъм на тогавашните революционери. Неговата смърт, за съжаление, поставя началото на серия от проблеми за революционната организация, които след по-малко от година ще доведат до нейното разпадане.

Прочети цялата статия

Душо Хаджидеков

"Всичко за другите, нищо за себе си." Тези думи, изписани върху паметника на швейцарския хуманист Песталоци, в пълна степен важат и за Душо Хаджидеков. Вероятно поради скромността на Хаджидеков твърде малко се знае за неговата личност. Макар и оскъдна информацията за този човек и неговото дело разкрива нравствената характеристика на един типичен възрожденец.

Роденият в Чирпан, около 1836, Душо Хаджидеков първоначално учи в родния си град, а след това продължава образованието си в Пловдив. По това време Пловдив е арена на ожесточени сблъсъци между имащите все още силни позиции елинисти и българските възрожденци, борещи се за самостоятелна църква и българска просвета. Младият българин заема твърди позиции срещу пагубния за българското самосъзнание гърцизъм. След като се захваща с търговия и натрупва капитал, той не изоставя народополезната си дейност, а напротив - става още по-активен в отстояването на българските интереси, което го прави все по-неудобен за гръцкия елит в града.

Непоколебим и вярващ в правдата на делото, той застава начело на група българи, които изгонват гърците от църквата "Св. Петка", която била съградена с български средства, но окупирана от гръцкото духовенство.

Вместо да се стреми към охолен живот и богатство, Душо Хаджидеков дарява почти цялото си имущество за подпомагане на зараждащата се новобългарска просвета. По негова инициатива и с основно негови средства в Пловдив са открити четири училища, а до края на живота си той остава техен дарител. Самият Хаджидеков живеел под наем в скромна стаичка в старата църква "Св. Петка".

Когато настъпва моментът, борбата за свобода да навлезе в най-опасния си етап, а именно революционния, Хаджидеков не се поколебава да се включи и да рискува всичко, въпреки успешната си търговия. Той става член на местния революционен комитет, основан от Левски, а често имал срещи и със самия Апостол на свободата. След трагичната смърт на Дякона, той установява връзки с Георги Бенковски и  Тодор Каблешков.

Взел дейно участие в народните борби, след погрома на Априлското въстание той е един от първите арестувани - не и без настояванията на гръцкия елит... Две тежки години прекарва в затвора "Таш капия". Смъртта на този голям родолюбец е изпълнена с трагизъм. Буквално часове преди Пловдив да бъде освободен от настъпващите руски восйки, на 16 януари (4 януари по стар стил) 1878 г., башибозуци извеждат 123 българи от затвора и ги избиват в местността Остромила.Сред убитите е и Душо Хаджидеков...

С делото си и мъченическата си смърт Душо Хаджидеков се превръща в пример за идните поколения-пример за това, че истинският патриотизъм съчетава в себе си добродетели като скромност,самоотверженост и безкористност.

Прочети цялата статия

"Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот“

Илинденско-Преображенското въстание е една от най-героичните и трагични страници в българското националноосвободително движение. Избухналият на 2 август  в Македония и на 19 август 1903 г. в Одринско бунт, за съжаление на хилядите участници в него, не успява да предизвика непосредствена намеса на България или Великите сили, както това се случва след Априлското въстание от 1876 г.

Илинденско-Преображенското, подобно на Априлското въстание, избухва преждевременно заради заплахата, която възниква за структурите на Тайната македоно-одринска революционна организация - ТМОРО* след неуспешното Горноджумайско въстание от 1902 г. Македоно-одринският бунт започва и в изключително неблагоприятна дипломатическа обстановка - Великите сили все още не са готови за радикални промени по клаузите на пагубния Берлински договор. Вследствие на събитията от 1876 г. българите все пак получават очакваната помощ от Русия, но, за разлика от тогава, през 1903 г. младото Българско княжество не е в състояние да подпомогне по военен път своите разбунтували се сънародници. Именно поради слабостта на България в онзи момент Гоце Делчев първоначално се противопоставя на въстанието. В дипломатически план страната ни е още по-ограничена - през 1903 г. тя е във васална зависимост от Османската империя. Русия пък е заета с проблемите си в Далечния Изток и разрешаването на македонския въпрос не е сред приоритетите ѝ. 

Героизмът на въстаниците, наброяващи 26 000 души, е потресаващ - те се изправят срещу 350 - хилядна турска войска и башибозук. Оставени сами, единствено с моралната и до колкото е възможно материална подкрепа на сънародниците си в Княжеството, бунтовниците се сражават смело, а съпротивата на някои места продължава чак до октомври. Свободолюбивият акт на македонските и одринските българи демонстрира отчаяното им желание да прекъснат чуждия гнет, а хилядите жертви от мирното население и стотиците опожарени селища допълват мъченическия венец на народа ни и за пореден път карат цивилизованият свят да тръпне пред трагедията на българите...

Всяко въстание предполага невероятен кураж и мъжество, които не всеки може да прояви. Самата идея да се изправиш срещу мощта на цяла империя и нейните институции изисква състояние на духа, поставящо стремежа към свободата над естествения човешки инстинкт за самосъхранение. И именно това илюстрира девизът на илинденските въстаници - "Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот“.

В последните пет десетилетия в съседната Република Македония бяха правени множество опити този героичен акт да бъде представен като нямащ нищо общо с България... Днешните македонски граждани имат пълното право да се самоопределят, както намерят за добре и да се смятат за каквито желаят, но техните институции не могат да посягат върху паметта на хиляди български въстаници.

Българският характер на бунта е безспорен и само няколко примера са достатъчни, за да оборят "постулатите" на съвременната македонска историография. Въстанието в Македония е обвързано с бунтовните действия на българите в Одринско, за чиято етническа принадлежност никога не е имало спор. Водачите на бунта в Македония са с български произход и с трайни връзки с България. Председател на Солунския конгрес, където е взето решението за въстанието, е роденият в Стара Загора, Иван Гарванов. Всепризнатият лидер на ВМОРО Гоце Делчев учи във Военното училище в София, а по-късно е преподавател по български език в различни македонски училища. Гьорче Петров за известен период от време се обучава в Пловдив, включва се в създадения от Захарий Стоянов БТЦРК и завършва живота си в София. Дамян Груев е бил студент в Софийския университет и през целия си живот отстоява българщината. Един от основателите и пръв председател на ВМОРО - Христо Татарчев не само учи в Брацигово и Пловдив, но и участва като доброволец в Сръбско-българската война. И не на последно място - на 17 септември 1903 г. въстаниците се обръщат за помощ не към кого да е, а към българското правителство...

*след 1905 г. - Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО)

Прочети цялата статия