 |
Илинденско-Преображенското въстание е една от най-героичните и трагични страници в българското националноосвободително движение. Избухналият на 2 август в Македония и на 19 август 1903 г. в Одринско бунт, за съжаление на хилядите участници в него, не успява да предизвика непосредствена намеса на България или Великите сили, както това се случва след Априлското въстание от 1876 г.
Илинденско-Преображенското, подобно на Априлското въстание, избухва преждевременно заради заплахата, която възниква за структурите на Тайната македоно-одринска революционна организация - ТМОРО* след неуспешното Горноджумайско въстание от 1902 г. Македоно-одринският бунт започва и в изключително неблагоприятна дипломатическа обстановка - Великите сили все още не са готови за радикални промени по клаузите на пагубния Берлински договор. Вследствие на събитията от 1876 г. българите все пак получават очакваната помощ от Русия, но, за разлика от тогава, през 1903 г. младото Българско княжество не е в състояние да подпомогне по военен път своите разбунтували се сънародници. Именно поради слабостта на България в онзи момент Гоце Делчев първоначално се противопоставя на въстанието. В дипломатически план страната ни е още по-ограничена - през 1903 г. тя е във васална зависимост от Османската империя. Русия пък е заета с проблемите си в Далечния Изток и разрешаването на македонския въпрос не е сред приоритетите ѝ.
Героизмът на въстаниците, наброяващи 26 000 души, е потресаващ - те се изправят срещу 350 - хилядна турска войска и башибозук. Оставени сами, единствено с моралната и до колкото е възможно материална подкрепа на сънародниците си в Княжеството, бунтовниците се сражават смело, а съпротивата на някои места продължава чак до октомври. Свободолюбивият акт на македонските и одринските българи демонстрира отчаяното им желание да прекъснат чуждия гнет, а хилядите жертви от мирното население и стотиците опожарени селища допълват мъченическия венец на народа ни и за пореден път карат цивилизованият свят да тръпне пред трагедията на българите...
Всяко въстание предполага невероятен кураж и мъжество, които не всеки може да прояви. Самата идея да се изправиш срещу мощта на цяла империя и нейните институции изисква състояние на духа, поставящо стремежа към свободата над естествения човешки инстинкт за самосъхранение. И именно това илюстрира девизът на илинденските въстаници - "Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот“.
В последните пет десетилетия в съседната Република Македония бяха правени множество опити този героичен акт да бъде представен като нямащ нищо общо с България... Днешните македонски граждани имат пълното право да се самоопределят, както намерят за добре и да се смятат за каквито желаят, но техните институции не могат да посягат върху паметта на хиляди български въстаници.
Българският характер на бунта е безспорен и само няколко примера са достатъчни, за да оборят "постулатите" на съвременната македонска историография. Въстанието в Македония е обвързано с бунтовните действия на българите в Одринско, за чиято етническа принадлежност никога не е имало спор. Водачите на бунта в Македония са с български произход и с трайни връзки с България. Председател на Солунския конгрес, където е взето решението за въстанието, е роденият в Стара Загора, Иван Гарванов. Всепризнатият лидер на ВМОРО Гоце Делчев учи във Военното училище в София, а по-късно е преподавател по български език в различни македонски училища. Гьорче Петров за известен период от време се обучава в Пловдив, включва се в създадения от Захарий Стоянов БТЦРК и завършва живота си в София. Дамян Груев е бил студент в Софийския университет и през целия си живот отстоява българщината. Един от основателите и пръв председател на ВМОРО - Христо Татарчев не само учи в Брацигово и Пловдив, но и участва като доброволец в Сръбско-българската война. И не на последно място - на 17 септември 1903 г. въстаниците се обръщат за помощ не към кого да е, а към българското правителство...
*след 1905 г. - Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО)
