Трагедията на българските войници, участвали във войните за национално обединение е, че след като освобождават хиляди свои братя от чуждия гнет, са принудени да отстъпят и да ги обрекат на погроми. Веднъж посрещнати с хляб и сол, при отстъплението си, те са изпращани с ридания. Има обаче и случаи, когато българските воини просто отказват да отстъпят и се бият до край. Именно такава е историята на 21-ви пехотен средногорски полк, командван от полковник Владимир Серафимов.
Владимир Серафимов е роден в Свежен на 12 август 1860г. Смята се, че семейството му има роднински връзки с Васил Левски. Бащата на Владимир е учител и от рано възпитава у сина си любов към отечеството. По време на Руско-турската война от 1877-1878г. родното село на бъдещия полковник е опожарено от редовна и нередовна турска войска, а баща му убит. Месеци след края на войната Владимир се прибира в Свежен. Гледката на родното му място, потънало в руини, има съдбоносно значение за младия българин. Вероятно това е и причината години по-късно той да направи всичко по силите си, за да предотврати подобна развръзка в Родопите.
След Освобождението Владимир Серафимов завършва Военното училище в София, а две години по-късно е и неговото бойно кръщение в Сръбско-българската война. В навечерието на Балканската война той е вече с чин полковник. Възложено му е командването на 21-ви средногорски полк, които освобождава Централните Родопи. Родопчани посрещат своите освободители с хляб и сол под звуците на камбанен звън и военна музика.
Застрашено от успешното българско настъпление в района, през октомври 1912 г., турското командване изпраща там елитния турски корпус на Явер паша, наброяващ около 20 000 бойци. Българското командване преценява, че нашите части не са в състояние да се противопоставят на турците и нарежда на 21-ви средногорски полк да се оттегли на север към старата граница, откъдето се смята, че отбраната би могла да се организира по-добре. Вероятно, чувайки заповедта, в съзнанието на полковник Серафимов са изникнали картините на опожареното му родно село след временното отстъпление на руските части през 1877 г. Въпреки военния устав, задължаващ го да изпълни заповедта, той отговаря категорично:
"Аз не ще отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител..."
Неслучайно по-късно народът ще нарече битката от 3 ноември (21 октомври стар стил) 1912 г. "Родопската Шипка". 21-ви средногорски полк наброява около 5000 души. Според различни източници те се изправят срещу 15 000 или 40 000 турци - и в двата случая превъзходството на противника е смазващо. За да е още по-тежко положението, в нощта преди битката температурите падат и започва да вали сняг. Поради близостта на противника българите не могат да палят огньове...
Благодарение на стратегическите умения на своя командир, нашите воини постигат знаменита победа. Чрез добре преценена флангова, а след това и щикова атака, предвождана от самия полковник Серафимов, 21-ви средногорски полк обръща противниците си в бяг. С тези действия българските герои не само спасяват своите беззащитни братя и сестри от околните села, но и поставят армията ни в много по-благоприятна позиция за по-нататъшното настъпление срещу империята - седмици по-късно турците са изцяло изтласкани от Родопите. При различен развой на събитията не само българското настъпление би могло да не е успешно, но и турската армия би имала възможност да организира контраофанзива и да достигне българските територии от преди 1912 г.
Полковник Серафимов участва във всички войни за национално обединение. Славата му кара цар Фердинанд да пожелае да го направи свой адютант. Гордият Серафимов казва на приятелите си по този повод:
"Не мога да стана салонен офицер. Аз съм войник и такъв ще си остана."
След войните правителството предлага на Серафимов да бъде издигнат в чин генерал, но и на това предложение героят отказва:
“Не бях произведен генерал тогава, когато трябваше, нека си остана полковник Серафимов, както ме знаят и обичат хората, за разлика от всички онези генерали, за които народът никога не е чувал.”
И наистина името на полковник Серафимов става нарицателно за героизъм и e мило на всеки родопчанин. Селото, край което се води битката от 3 ноември 1912 г., днес носи името Полковник Серафимово. А на възвишенията, при които българите побеждават, е издигнат паметник, носещ името "Родопската Шипка". Полковникът, присъства на първата копка през 1932 г., но умирайки през 1934 г., не вижда монумента готов. Още през 1912 г. обаче той и войниците му с делото си издигат вечен и непоклатим паметник в душата на родопчани, паметник сякаш разказващ за героизъм, сравним само с този на легендарния защитник на Родопа планина Момичил юнак...
