Райчо Николов се ражда в балканското село Райковци на 1 юни през далечната 1840 г. Рано остава сирак и чиракува в Търново, а после и в Русе. През 1853 г. избухва Кримската война и военните действия бързо достигат Балканския полуостров и българските земи. По това време в Русе е разположен мощен турски гарнизон. Младият Райчо е приютен от русенски кожухар, в чиито дом се помещава кръчма. Именно там българчето дочува от турски офицери за план на турското командване, целящ части на русенския гарнизон да преплават Дунав и изненадващо да нападнат руския корпус при Гюргево.
По това време хиляди българи таят надежда, че поредната Руско-турска война ще ги избави от османското владичество. Много наши сънародници се включват като доброволци в руската армия, а други се стремят по всякакъв начин да подпомогнат руското настъпление. Това прави и Васил Кожухаров, който е приютил младия Райчо. Когато момчето му споделя какво е дочуло от турските офицери, Кожухаров го насърчава в храброто му намерение - едва 14-годишен и не умеещ да плува добре, Райчо решава да преплува Дунав и да предупреди руското командване за плана на турците. Под мишниците на момчето са завързани кратунки, за да му помагат, колкото е възможно, и храбрият юноша се хвърля в Дунав. На няколко пъти едва не се удавя заради мрака и тинята, според някои сведения дори турски гранични патрули стрелят по него, а достигайки отсрещния бряг е премръзнал и силно изтощен. Посрещнат е от руски разузнавачи, на които предава ценните сведения.
На 25 юни 1854 г. турците предприемат "изненадващо" според тях нападение, но русите са осведомени за него и посрещат противника с мощни артилерийски залпове и с упорита съпротива осуетяват плана на турското командване. Едва ли руското разузнаване е узнало за нападението само от Райчо Николов, но неговите сведения със сигурност са имали своята висока стойност. Доказателство за това е фактът, че подвигът на момчето е веднага оценен от руското командване. Българинът е награден с медал "За усърдие" от ген. Горчаков, а самият император Николай I го награждава с дворянско звание и с възможността да се обучава в руско военно училище. Българинът служи в руската армия, но никога не забравя отечеството си и сам споделя:
"Душата ми изгаря за Балкана"Познава се с Христо Ботев и други български революционери, включва се като доброволец в Сръбско-турската война от 1876г., в която се отличава с храбростта си и получава сръбски отличия и чин майор от сръбската пехота. Използва връзките си, за да се срещне с император Александър II и да му разкаже за турските зверства при потушаването на Априлското въстание.
Завръщайки се в Русия участва активно в подготовката на българското опълчение, през 1877г, издава първия български военен устав, а в самата война е ротен командир и участва в едни от най-кръвопролитните сражения при Шипка. За героизма си през Освободителната война получава орден "Св. Анна".
След войната Райчо Николов е кадрови офицер в новата българска войска, а през 1882-1885 е командир на Пловдивската окръжна жандармерия, като полага усилия за утвърждаването на българския характер на Източна Румелия. Макар и през 1883 г. да е произведен в чин майор, сред народа е познат като капитан Райчо или дядо Райчо - не заради възрастта си, а заради богатия си житейски опит.
През 1885 г. майорът извършва може би най-значимото си дело - включва се активно в подготовката и осъществяването на Съединението. След превземането на Пловдив от революционерите е назначен е за комендант града. За съжаление героят, които през целия си живот се бори за свободата на България, пада убит не в битка, а при трагичен инцидент. В деня на Съединението началникът на Пловдивската пощенска станция Коста(дин) Тодоров прострелва смъртоносно майора.И досега подбудите на убиеца не са изяснени - според една версия е бил пиян, според друга се е страхувал от арест, а според трета се е опитал да демонстрира лоялност към правителството на Източна Румелия...На погребението на капитан Райчо се стичат повече от 50 000 души от цяла България, за да засвидетелстват почитта си към героя.
И до днес капитан Райчо остава в паметта на признателните пловдивчани и е пример за родолюбие и невероятен героизъм - пример за това, че любовта към отечеството се заражда у патриотите още в детството и, че човек е способен на подвизи, независимо от възрастта си.
