Забравените поборници - Зайчарската чета от 1867 г.

В периода 1867-1868 г. сред българските революционни среди настъпва раздвижване, което води до няколко четнически акции. Всеки от нас е чувал за четите на Филип Тотю и Панайот Хитов, както и за героизма на бойците, водени от Хаджи Димитър и Стефан Караджа, но колко българи знаят за съдбата на една от най-големите чети от този период - Зайчарската чета, в която вземат участие около 160 български патриоти.

В българската историография информацията за този боен отряд е оскъдна. Знае се, че водач на четата е големият патриот Иван Кулин - участник и организатор на няколко въстания в Северозападна България, най-голямото, от които избухва през 1850 г. и по мащаб е съизмеримо с Априлското.

Организирането на четата е насърчено лично от сръбския княз Михаил, с когото се среща Иван Кулин.  С оглед на изострените отношения между Сърбия и Османската империя, целта е четата да навлезе в България и при благоприятни условия да предизвика въстание. Кулин води разговори и със сръбския военен министър, който обещава военна помощ и позволява на българския подпоручик на сръбска служба - Йеремия Българов - да се включи в четата. Сърбите тайно въоръжават 160 българи, които се отправят към тогавашната сръбско-турска граница, за да навлязат в българските земи. Тя се съсредоточава в с. Вотина (Зайчарско - област, населена масово с българи, както и по-голямата част от тогавашна Източна Сърбия).

На паметната дата 20 април, но 1867 г. четата е построена от войводата Иван Кулин, който предава водачеството на опитния във военното дело Йеремия Петров Българов. Четата носи със себе си и знаковото за българската освободителна борба знаме на Първата българска легия.

Четниците тайно преминават границата, но още преди да встъпят в сражение, са предадени от "братска ръка". Сръбското правителство, което само насърчава организирането на отряда, го издава на турските власти. Това е поредния епизод от непоследователната и вероломна политика на Сърбия спрямо българите през XIX в. (отношението към българските легионери от 1862 г. и 1867 г. не е по-различно). Западните ни съседи се възползват от настроенията сред българите за свои собствени цели - нещо повече те постигат значителна териториална експанзия за сметка на Османската империя върху земи, заселени с българи от векове.

Като следствие от предателството четниците са посрещнати от многобройна турска войска, въоръжена дори с артилерия. Това не спира българските родолюбци, които влизат в кърваво сражение, дават жертви, но нанасят значително повече поражения на противника си. Четниците героично дават отпор до момента, в който са нападнати в гръб от... сръбската милиция. Този вероломен удар получават българите вместо обещаната допълнителна военна помощ. Нещо повече -  сърбите арестуват четниците и ги отвеждат към различни сръбски затвори, а по пътя се гаврят със знамената на четата, включително и със знамето на Първата българска легия, участвало в една от най-великите битки в сръбската история - тази за Белград през 1862 г...Знамето, което е светиня за българи, а би трябвало и за сърби, е запазено в Зайчарското окръжно управление чак до 1894 г. , когато е унищожено от сръбските шовинисти.

Съдбата на повечето бойци от Зайчарска чета е неизвестна, след като излежават присъдите си по сръбските затвори. Знае, се че войводата Иван Кулин умира през 1870 г., а Йеремия Българов загива като част от четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър. Имената и на двамата герои потъват в забрава, а историята на водената от тях чета  умишлено или не остава скрита за широката общественост, вероятно поради криворазбрано чувство за толерантност и братство спрямо западаните ни съседи, които и до днес продължават да водят антибългарска политика в Западните покрайнини.

Прочети цялата статия

Защитникът на Тракия - Капитан Петко Войвода

Легендарният български войвода - Петко Киряков, пред чиито подвизи прекланят глава не само българи, а и други балкански народи, е роден през далечната 1844 г. в с. Доган Хисар. Житейската му история е сякаш извадена от някоя народна песен, изпълнена със страдание и героизъм.

Едва 17-годишен Петко става хайдутин, след като вижда как турци заклали по-големия му брат заедно с негов братовчед. Около младежа се събират още отмъстители, които възмездяват жестоките поробители. Постепенно Петко се превръща в лидер, организира чета, която защитава всички тракийци - българи, гърци, та дори и турци от разбойници, лихвари и от често жестоките османски управници.

Четата се превръща в непрестанна заплаха за турската власт и покровителстваните от нея потисници, а войводата ѝ в легенда, която смразява кръвта на всеки негов враг. По следите на хайдутите тръгват заптии, башибозук, а често и редовна войска, но четниците печелят победа след победа, въпреки че почти винаги са по-малобройни от противника - факт, доказващ естествения тактически талант на Петко войвода. 

Славата на Петко Киряков се разпространява далеч извън пределите на юнашката Родопа планина и родната му Тракия - из целия Балканския полуостров се чува за българина, чиято чета поставя на колене местната турска власт, разположена на едва часове път от имперската столица. Вероятно затова през 1864 г. той е потърсен от гръцкия революционен комитет, готвещ въстание на о. Крит. Гръцките борци за свобода канят Петко войвода в Атина, където той слуша лекции в местната военна академия, а след това се среща с прочутия италиански революционер Гарибалди. Заедно с него организира прочутата "гарибалдийска дружина", съставена от италианци и българи, които участват в Критския бунт. Самият Петко войвода също взема участие начело на малък отряд. Заради смелостта при боевете получава званието капитан, а след потушаването на въстанието напуска острова.

Капитан Петко нито за миг не изоставя революционната дейност и през 1869 г. начело на чета се връща в Тракия. Бойците му водят много успешни сражения срещу турците - стига се дотам, че турски управник признава Петко за "самоуправен владетел" и дори му плаща данък. Междувременно войводата въоръжава и организира своя отряд и той все повече заприличва на военна част. Петковата чета непрестанно тормози властта, като временно преустановява действията си след Априлското въстание от 1876 г. - войводата не желае да предизвиква още зверства срещу християнското население след неуспешния бунт.

През Освободителната война четата на Петко войвода активно подпомага руските части, действа  в турския тил, освобождава множество селища и предпазва мирното население от турски зверства. След войната тя има основна роля за разбиването на мюсюлманските отреди, които са водени от британския агент Сенклер и тероризират християнското население.

През юни 1879 г. след стабилизирането на новата българска власт, четата е разпусната, Нейният командир е награден от ген. Скобелев и приет от самия руски император Александър II, който го произвежда в чин капитан от руската армия, награждава го с Георгиевски кръст и голямо имение в Киевска губерния. По-късно войводата продава този имот, за да уреди живота си в България.

В началото на 90-те години на XIX век Петко Киряков влиза в конфликт с властта в България. Той бива наклеветен от управителя на Варна - Спас Турчев - бивш разбойник, който Петко войвода преди години е заловил. Турчев търси лично отмъщение и буквално съсипва достойния българин - месеци наред героят лежи в тъмница и е измъчван от българи...След падането на правителството на Стефан Стамболов се завръща в дома си във Варна. На 7 февруари 1900 г., като следствие от разклатеното му от  мъченията и униженията здраве, големият родолюбец и борец за свобода на всички балкански народи умира. Хилядно множество се стича на погребението му, а името му и до днес е символ на храброст, саможертва и свободолюбие...

Прочети цялата статия

Патриархът на българската войска - Данаил Николаев

Българската колония в Бесарабия дава на държавата ни множество бележити политици, общественици и военни дейци. Отново в Бесарабия - в града крепост на българщината - Болград - на 30 декември 1852 г. се ражда Данаил Николаев.

Предците на Николаев напускат Търново след Руско-турската война от 1828 - 1829 г. Той завършва известната Болградска гимназия, но едва 19-годишен бяга от родния си дом. Това се случва заради скандал с брат му. Достига до Одеса, от където братовчед му го завежда при българина на служба в руската армия - ген. Кишелски. Благодарение на застъпничеството на генерала, Данаил Николаев постъпва в руската войска.

През 1875г. завършва военно пехотно училище, на следващата година, заедно с други българи на служба в руската армия, се среща с Христо Ботев, който ги уведомява за подготвяната от него чета. 

Узнавайки за назряващата война между Сърбия и Турция, Николаев подава молба за уволнение от руската военна служба, за да се включи като доброволец в сръбската войска. Тогава началник на неговата дивизия е големият руски генерал-майор Драгомиров, който оценява качествата на младия българин и му заявява:

 “Вие искате да отидете в Сърбия и да се биете за освобождението на вашата родина? Няма да ви разколебавам, но не се освобождава лесно един народ. Засега няма да ходатайствам за оставката ви, ще ви искам само отпуск. От вас може да стане по-голям началник.”

За участието си в сръбско-турската война Николаев е награден със сръбско военно отличие. През Освободителната война от 1877-1878 г. е командир на рота от V-та Опълченска дружина. Показва самоотверженост и храброст в тежките боеве при Шипка и Шейново, където е и ранен.

След войната Николаев служи в Румелийската милиция. Той е един от посрещачите на първия управител на Източна Румелия- Алеко Богориди. Именно Николаев повлиява на Богориди в знаменитото му решение да се появи пред множеството с калпак вместо с фес. В Харманли Николаев казва на управителя на областта:

“На човек с фес аз няма да рапортирам.”  

На 15 ноември 1885г. Данаил Николаев се издига до чин майор от милицията. Майорът твърдо подкрепя БТЦРК в осъществяването на Съединението, като именно военни части, командвани от него, в нощта на 5 срещу 6 септември 1885г. обграждат конака и арестуват управителя на Източна Румелия Гаврил Кръстевич. След преврата майор Николаев е назначен във временното правителство като главнокомандващ на милицията, а на 11 септември е повишен в звание подполковник.

При избухването на Сръбско-българската война Николаев е командващ на Източния корпус на българската войска (готвещ се за война с Турция).  Подполковник Николаев успява за едва две денонощия (без почивка) да предислоцира всички части, разположени по южната граница към западната. Той оглавява и мощното контранастъпление срещу сърбите, което довежда до пълния им разгром. След войната е повишен в чин полковник - така става първият полковник в българската армия.

След преврата срещу княз Александър I Николаев е назначен за военен министър и като такъв действа безкомпромисно срещу участвалите в русофилските бунтове от 1887 г. Предлаган му е голям подкуп, за да отстъпи поста си на проруски офицер, но отказва. На 22 септември 1908 г. Николаев подписва Манифеста за обявяване на Независимостта.

На 18.05.1909 г. Данаил Николаев става първият български офицер, получил най-високото звание в армията ни - генерал от пехотата. В периода 1907 - 1911 подготвя войската ни за съдбоносната Балканска война. За голямата роля, която генералът има за изграждането на армията ни говори начинът, по който народът го е наричал - "Патриархът на българската войска" . Според една от версиите той получил това признание на преклонна възраст, когато в лекарска чакалня непознат мъж (запасен офицер) му целува ръка. Николаев изумен казва:

“Защо го правите това, аз да не съм владика?”,

а мъжът отвърнал:

 “Г-н генерал, не сте владика, но вие сте патриархът на българското войнство”.

През 1925 г. достойният офицер претърпява ужасна трагедия - единственият му син е убит при атентата в черквата "Св. Неделя". 

На  29 август 1942 г. приключва изпълненият с храброст и мъжество живот на генерал от пехотата Данаил Николаев. Този храбър офицер живее в две епохи и участва в раждането на новата българска държава, в нейните триумфи и падения и докрай остава верен на отечествения дълг!

Прочети цялата статия