Честит празник!
Тазгодишните чествания на Освобождението
ни със сигурност ще бъдат по-особени. Надявам се и хората да възприемат
празника по различен начин и да поразсъждават над неговото значение. Самият аз,
ако пишех настоящата публикация преди няколко години, вероятно щях да я
натоваря с патетизъм и националистически плам. Днес обаче е необходима
по-трезва оценка на Санстефанския договор и националния ни празник - оценка, съобразена с особеностите на историческото развитие на българския народ, но и с контекста на съвременната Realpolitik[1].
След 1396 г. страната ни в
продължение на векове се оказва арена на сблъсъка между две империи –
първоначално тук си противостоят интересите на Хабсбургската и Османската
държава, а по-късно Русия ще измести Австрия като основен съперник на Турция.
Казано по друг начин – в този исторически период народът ни е бил обект, а не субект на балканската
политика.
Руско-турската война от 1877
– 1878 г. и честваният днес Санстефански договор отново са следствие на гореописания
геополитически сблъсък, в който българите са просто част от „залога“. Санстефанският
мирен договор формално
възстановява българската държава, но в много по-голяма степен той е просто
юридическа (при това предварителна) санкция и легитимация на руското влияние на
Балканите. Голямата заслуга на сънародниците ни от края на XIX в. е обстоятелството, че те успяват да се възползват от това
формално възстановяване на държавността ни и за три десетилетия на
практика превръщат страната си в най-развитата и влиятелна
християнска държава в Югоизточна Европа.
В годините след 1908 г.,
независимо от перипетиите, през които България преминава, тя има шанса почти
изцяло да се отърси и от „бремето“ на постоянното съобразяване с могъщия си
съсед и бивш завоевател – упадъкът и окончателното разпадане на Османската империя значително намаляват възможността на турската държава за намеса във вътрешната ни политика. Болшевишката
революцията има подобен ефект по отношения на Русия и между двете световни
войни традиционно бруталната намеса на руските политици в българския дневен ред
намалява. Тоталната доминация на СССР над българското политическо ръководство в
периода 1944-1989 г. пък представлява ефективна бариера, възпираща възстановяването на
позициите на Турция в обществото ни през тези няколко десетелития.
Така след демократичните промени и колапса на съветската държава, България се оказа в един от редките исторически моменти след 1878 г., в които
поне на теория би следвало да ръководи своята вътрешна и външна политика, без
да се съобразява с нито един от големите исторически съперници на Балканите – Русия и
Турция. По една или друга причина това не се случи – българският политически
елит, службите ни за сигурност и най-вече обществото ни пропуснаха или пък
безучастно наблюдаваха как в двете държави се установиха режими с
неоимпериалистически стремежи. Тези режими, въпреки безспорно антидемократичния
си характер, укрепиха международния авторитет на своите страни. Всичко това
даде самочувствие и ресурси на Турция и Русия да подновят усилията си за намеса
във вътрешната политика на България и то с интензитет, непознат от десетилетия.
С оглед на направената
кратка историческа ретроспекция и като се вземе предвид актуалната
геополитическа обстановка, считам, че на националния ни празник е уместно да се
припомнят няколко схващания, тясно свързани с миналото и настоящето на българския народ:
- Днес ние честваме
възстановяването на самостоятелната българска
държава и по-точно началото на този десетилетен процес. Т.е. важно е в днешно
време цялото общество да положи усилия срещу ерозията на държавността ни и
тенденцията все по-голяма част от дневния ред на нацията да се определя от
фактори, чужди за нея.
- Днес ние отдаваме почит и
благодарност преди всичко на хилядите руски[2] воини, жертвали се през Освободителната война от 1877-1878 г., и пред
българските опълченци, защитили достойнството на народа ни в редица сражения.
Българската нация обаче не дължи на съвременния
руски народ и държава нищо повече
от уважение.
- Днес ние се прекланяме
пред жертвите на 500 – годишния дискриминационен, варварски и деспотичен режим,
установен от Османската империя по българските земи. Използването на евфемизми
и неглижирането на човеконенавистния характер на турското управление са вредни.
Те са и изключително опасни с оглед тенденциите в съвременна Турция.
Обективното представяне и категоричното
осъждане на османската власт са необходими не само за да се даде решителен
отпор на опитите на съвременната турска държава за намеса в българския политически
живот, но и за да се противостои на окончателното установяване на ислямския
фундаментализъм като господстваща политическа идеология в днешна Турция. Дискусията за османското владичество и неговото заклеймяване не представляват агресия към нашите сънародници от турски произход
или към турския народ. Напротив – те са своеобразна подкрепа за всички онези рационални
елементи в турското общество, които, за съжаление, стават все по-малко и които се
стремят да запазят светския характер на съседната държава. А последното е от
първостепенно значение за българската национална сигурност.
Опасявам се, обаче, че към
момента обществото ни не е в състояние нито да осмисли съвременните измерения на 3 март, нито да реализира който и да е от формулираните по-горе тезиси. Рядко
си позволявам да упреквам собствения си народ, но събитията от последните
месеци го налагат. Българското общество е буквално "удавено" в простотия и
невежество. Агресията, на която ставаме свидетели напоследък, отвратителният
егоизъм, с който се сблъскваме на всяка крачка, ширещото се чувство за
безнаказаност и демонстративното неучастие в политическия процес, са именно
синдром на това „опростачване“. Необходимо е образователната
политика отново да се превърне в първостепенна цел на всяко управление – само тогава
държава, общество и икономика могат да се развиват успешно и самостоятелно. Най-красноречиво
доказателство за това е фактът, че във вече споменатия период на най-голям възход
на модерна България /1878 – 1908 г./ не друго, а именно масовостта на образованието
в нашата страна и отдадеността на народа към него впечатляват чуждестранните
анализатори, които изтъкват именно тези фактори като основна причина
българският народ да изпревари съседите си, получили независимост десетилетия
по-рано.
Ако образованието и
културата не бъдат изведени отново като приоритет, то ще продължим да бъдем
безучастни наблюдатели на процесите на деградация на нацията и ерозия на
държавността. Те в крайна сметка ще превърнат нацията в нищо повече от
съжителстваща общност, а държавата – в територия, на която чуждите интереси ще
водят своите геополитически битки. Т.е. ще извървим пътя, който нашите
възрожденци изминаха, но…в обратна
посока.
[1] Концепция, формулирана от немската политическа школа. С нея се
обосновава воденето на международна политика, съобразена единствено с
конкретните обстоятелства и интереси, без да се вземат предвид идеологически и
етични съображения.
[2] Наред с русите в тази война са загинали и представители на много други
народи, живеещи в Руската империя, а също и мнозина румънци, сърби и др. и това не бива да се забравя.
